— Е, приятелю, какво искаш? — попита той. — Аз наистина съм господин Милбърг, но когато казваш, че съм извършил убийство, изричаш гнусна лъжа.
Отчасти си бе възвърнал смелостта, защото бе очаквал да го отведат незабавно в Скотланд Ярд и да го арестуват. А това, че се е озовал в жилището на Тарлинг, идеше да подскаже, че положението не е толкова безнадеждно, както му се е струвало.
Лин Чу внезапно се обърна към Милбърг и го сграбчи за китката. Преди да разбере какво става, Милбърг вече лежеше на пода по лице, а коляното на Лин Чу се заби в кръста му. Усети нещо като телена примка около китките си и изпита мъчителна болка, когато свързващата брънка на китайските белезници се затегна.
— Ставайте! — заповяда строго Лин Чу и с изненадваща сила изправи Милбърг на крака.
— Какво ще правиш? — попита той, зъбите му тракаха от страх.
Не получи отговор. Лин Чу го сграбчи с едната ръка, отвори вратата с другата и го блъсна в стая, в която почти нямаше мебели. Имаше метално легло и на него китаецът катурна спътника си, който се строполи безпомощен.
Китайският ловец на крадци се залови методично за работа. Първо промуши през пръчките на леглото копринено въже и го завърза на една от тях, като го прокара под главата на Милбърг, та той да не се дърпа и да не се удуши.
Преобърна го, отключи белезниците и върза първо едната, после другата китка за страничните метални винкели.
— Какво ще правиш? — попита пак Милбърг, но китаецът не отговори.
От колана под блузата си извади зловещ нож и управителят на магазина отвори уста да извика. Не беше на себе си от ужас, а тепърва му предстоеше да бере страха. Китаецът спря вика, като сложи върху лицето на Милбърг възглавница, а после внимателно се зае да разрязва горните му дрехи.
— Ако крещите — заяви спокойно той, — хората ще помислят, че пея! Китайците не са музикални и се е случвало, когато пея родните си песни, хората да идват и да питат кой стене и вика за помощ.
— Действаш незаконно — прошепна Милбърг, правейки последен опит да се спаси. — За престъплението си ще лежиш в затвора.
— Ще имам късмет — отговори Лин Чу, — защото затворът означава живот. Докато ти ще увиснеш на дълго въже.
Вдигна възглавницата от лицето на пленника си и сега побледнелият мъж следеше с ужас всяко движение на китаеца. След малко Милбърг остана гол до кръста и Лин Чу огледа какво е свършил, доволен от себе си.
Отиде при вградения шкаф и извади оттам кафяво шишенце, което сложи на нощното шкафче. Приседна на ръба на леглото и заговори. Имаше почти безупречен английски, макар от време на време да търсеше думите, а имаше и моменти, когато словото му звучеше малко сковано и доста превзето. Изразяваше се бавно и много натъртено.
— Познавате ли китайците? Не сте живели в Китай, нали? Когато казвам „живели“, нямам предвид да прекарате една седмица в добър хотел в някой от крайбрежните градове. Вашият господар Лайн живя по този начин в Китай. Не пожъна особен успех.
— Нищо не зная за господин Лайн — прекъсна го Милбърг, долавяйки, че Лин Чу по някакъв начин го свързва със злополучните преживявания на Торнтън Лайн.
— Чудесно — продължи Лин Чу и потупа с плоското на ножа дланта си. — Ако бяхте живели в Китай — в същинския Китай, щяхте може би да имате някаква представа за нашия народ и неговия манталитет. Твърдят, че китаецът не знае що е страх от смъртта или болката, което е малко пресилено, защото съм срещал престъпници, дето се страхуват и от двете.
За секунда устните му се извиха в нещо като усмивка, сякаш той си бе спомнил нещо забавно. После отново стана сериозен.
— От гледна точка на западняците ние сме първобитни. От наша гледна точка просто строго пазим честта си. Освен това трябва да подчертая — и за ужас на Милбърг той наистина подчерта думите си, като опря върха на ножа в широките му гърди, макар че го държеше толкова леко, та потърпевшият усети само лек гъдел, — ние не отдаваме същото значение на правата на личността, както вие на Запад. Така например — обясни внимателно китаецът — не се церемоним с нашите затворници, стига да смятаме, че ако ги попритиснем, ще допринесем да възтържествува справедливостта.
— Какво искаш да кажеш? — обади се Милбърг, осенен от злокобна мисъл.
— Във Великобритания, а доколкото знам, и в Щатите, макар американците да са много по-просветени по въпроса, когато арестувате член на банда, се задоволявате да го подложите на кръстосан разпит и му оставяте възможност да даде пълен простор на въображението си. Задавате му въпроси до припадък, а не знаете дали казва истината.