— Угасихте ли лампите? — попита Тарлинг.
Милбърг помисли малко, после отговори:
— Не, оставих ги да светят.
— И зарязахте трупа в жилището?
— Кълна се, да — потвърди Милбърг.
— А револверът беше ли в джоба ви, когато се прибрахте?
Милбърг поклати глава.
— Защо не уведомихте полицията?
— Защото се страхувах — призна Милбърг. — Бях изплашен до смърт. Ужасно е да си го призная, но аз съм си страхлив.
— В стаята никой ли нямаше? — настоя Тарлинг.
— Доколкото видях — не. Казах ви, прозорецът беше отворен. Твърдите, че бил с решетка — така е, но много слаб човек би могъл да се промъкне през пръчките. Една жена.
— Невъзможно — прекъсна го Тарлинг. — Разстоянието между пръчките бе измерено внимателно, през тях може да мине най-много заек. И така вие нямате представа кой е изнесъл тялото?
— Никаква — отвърна твърдо Милбърг.
Тарлинг отвори уста да каже нещо, но телефонът иззвъня и той вдигна слушалката на апарата, който беше на масата.
Обади се непознат глас, пресипнал и висок, сякаш човекът не беше свикнал да говори по телефон.
— Тарлинг ли се казваш? — викна бързо той.
— Да — потвърди Тарлинг.
— Тя ти е приятелка, нали? — попита гласът.
Последва смях. По гърба на Тарлинг пробягаха тръпки, защото, макар да не беше разговарял с този човек по телефона, инстинктът му подсказваше, че се обажда Сам Стей.
— Ще я намериш утре — изпищя гласът, — онова, което ще остане от нея. Жената, която го е съблазнявала… онова, което ще остане от нея…
Чу се щракване и онзи затвори.
Тарлинг заудря по вилката като луд.
— От коя централа се обадиха? — попита той и след секунда телефонистката го осведоми, че са звънили от Хампстед.
36
Гробището Хайгейт
Одет Райдър се бе сгушила в ъгъла на задната седалка на таксито, което се носеше плавно напред. Бе стиснала очи след неизбежната реакция. Вълнението се бе сляло с тревогата и й бе вдъхнало силите да стигне до колата с уверена крачка, толкова уверена, че изненада старшата сестра, сега обаче, сама в мрака, усети слабост, едновременно физическа и психическа, която я лиши от воля за повече усилия.
Колата профучаваше по безкрайни улици — в каква посока, Одет не знаеше, пък и не я беше грижа. Нали нямаше представа къде се намира клиниката! Можеше да е на самия край на Лондон. По едно време — колата пресичаше Бонд Стрийт откъм Кавендиш Скуеър, момичето видя, че хората се обръщат и гледат към тях, а един полицай посочи колата и извика нещо. Но беше прекалено погълната от мислите си, за да се опитва да разбере причината.
Някак подсъзнателно оценяваше колко добре кара шофьорът, който успяваше да се измъкне от задръстванията, и едва когато видя, че таксито е поело по извънградското шосе, започна да изпитва подозрения, че има нещо гнило. Но дори тогава съмненията й се разсеяха — бе разпознала пътя за Хартфорд.
„Ами да — рече си тя. — Сигурно ме издирват в Хартфорд, а не в Лондон.“ И отново се успокои.
Внезапно колата спря, влезе на заден ход в страничен път, а после се обърна в посоката, от която бяха дошли. Сам Стей угаси двигателя, слезе и отвори вратата.
— Слизай! — рече грубо той.
— Защо… Какво… — започна объркано Одет, но преди да е казала нещо, мъжът се пъхна вътре, сграбчи я за китката и я издърпа така грубо, че тя падна.
— Не ме познаваш, а?
При тези думи той завря лицето си в нейното и я хвана за раменете така диво, че й се доплака от болка.
Одет беше на колене и докато се опитваше да се изправи, погледна с изненада човечето.
— Познавам ви — ахна тя. — Вие сте мъжът, който се опита да влезе в жилището ми.
Той се ухили.
— И аз те знам! — изсмя се пискливо Сам Стей. — Ти си дяволът, който го е подмамил! Най-свестният човек на света… Сега той се намира в малката гробница на гробището Хайгейт. Вратите й са като черковни двери. И ти ще отидеш там нощес, проклета да си! Там ще те заведа. Там, там и ще те оставя при него, защото те желаеше!
Той стискаше двете й китки и я гледаше кръвнишки. В изпулените очи на лудия имаше толкова вълчо, толкова нечовешко, че устата на Одет пресъхна и когато тя се опита да изпищи, от гърлото й не излезе и звук. Сетне жената политна към него, той я хвана под мишниците и я изправи на крака.
— Припадна, а? Ще припаднеш я, драга ми госпожичке — изкиска се Сам. — Сигурно ти се иска изобщо да не идваш на себе си. Готов съм да се обзаложа, че щеше да е така, само ако знаеше… ако знаеше!