Пусна я на тревата край пътя, извади от предната част на колата каиш за багажа и й върза ръцете. Сетне взе шала й и й запуши устата.
С изненадваща сила я вдигна без каквото и да е затруднение и я бутна обратно в ъгъла на седалката. После тръшна вратата, качи се отново отпред и подкара колата с най-висока скорост към Лондон. Намираха се в началото на Хампстед, когато над магазинче за цигари Сам видя табела, че има телефон, и спря малко по-нататък, в най-тъмната част на улицата. Обърна се. Момичето се беше изплъзнало от седалката на пода и лежеше в несвяст.
Сам се запъти бързо назад към магазинчето, където бе видял табелата за телефон. В обърканото му съзнание се въртеше мисълта, че има някой, който ще страда. Онзи проклетник с жестокия вид, който го разпитваше, когато припадна — Тарлинг. Да, така се казваше, Тарлинг.
В магазинчето имаше нов указател и макар Тарлинг да беше абонат от скоро, името му беше включено. След няколко секунди Сам Стей разговаряше с детектива.
Окачи слушалката и излезе от кабината, а съдържателят, дочул грубия му висок тон, го изгледа подозрително. Но на Сам Стей не му пукаше от хорските подозрения. Той изтича при колата, скочи на мястото си и отново подкара автомобила.
Пълен напред към гробището Хайгейт! Точно така. Сигурно беше затворено, но все щеше да измисли нещо. Например първо ще я убие, а сетне ще я прехвърли през зида. Щеше да си отмъсти както трябва, ако я вкараше в гробището жива и я натикаше долу при мъртъвците през вратичките, които се отваряха като църковни двери и водеха към студената, влажна гробница под земята.
Крещеше и пееше, радостен от тази мисъл, и пешеходците, покрай които профучаваше таксито, се обръщаха при звука на дивашкото му пеене — Сам Стей беше щастлив както никога през живота си.
Но гробището се оказа затворено. Мрачните железни порти го правеха недостъпно, стените бяха високи. Положението се усложняваше допълнително от това, че гробището бе почти отвсякъде заобиколено от къщи: Сам кръжа половин час, докато най-сетне паркира на място, където зидът не изглеждаше чак толкова непреодолим. Наоколо беше безлюдно, а нямаше защо да се безпокои, че момичето ще му попречи. Обърна се и видя, че се е свило на пода. Реши, че Одет още е в безсъзнание.
Качи колата на тротоара, промуши се в тясното пространство между нея и стената и рязко отвори вратата.
— Хайде! — изкрещя възторжено той.
Протегна ръце — и отвътре изскочи нещо гъвкаво и пъргаво, нещо, което го хвана за гърлото и го запокити срещу стената.
Стей се боричкаше като обезумял, но Лин Чу го стискаше в желязна хватка.
37
Лин Чу се завръща
Тарлинг пусна слушалката на вилката и седна със стон на стола. Лицето му бе пребледняло — бе по-бяло дори от това на арестувания, който седеше срещу него и сякаш изведнъж се бе състарил.
— Какво се е случило? — попита тихо Уайтсайд. — Кой беше?
— Стей — отговори Тарлинг. — Стей. Одет е в ръцете му! Това е ужасно, ужасно!
Уайтсайд и Милбърг го наблюдаваха с любопитство — първият сериозен и замислен, вторият — с потръпващо от страх лице.
— Победен съм — рече Тарлинг и точно в този момент телефонът звънна отново.
Той вдигна слушалката, наведе се над масата и Уайтсайд видя как очите му се разширяват от изумление. Бе чул гласа на Одет.
— Аз съм, Одет!
— Одет! Добре ли си? Господи, благодаря ти! — Тарлинг почти крещеше. — Слава Богу! Къде си?
— Намирам се в едно магазинче за цигари…
Настъпи пауза, тя очевидно питаше някого как се казва улицата, после му съобщи къде е.
— Но това е чудесно! — възкликна Тарлииг. — Веднага идвам. Уайтсайд, моля ви, извикайте такси! Как се измъкна?
— Това е дълга история — отвърна Одет. — Спаси ме твоят китайски приятел. Онзи ужасен човек спря таксито при магазинчето да се обади по телефона. Тогава като с вълшебна пръчка се появи Лин Чу. Предполагам, е лежал отгоре на колата, защото го чух да слиза отстрани. Помогна ми да сляза и ме остави да чакам в един тъмен вход, после седна на моето място. Моля те, не ме питай повече. Толкова съм изморена!
След половин час Тарлинг беше при момичето и чу ужасяващия му разказ. Одет Райдър донякъде се бе успокоила и докато детективът я връщаше в клиниката, тя му описа премеждията си.
— Трябва да съм изпаднала в безсъзнание — започна Одет. — Когато се свестих, лежах на пода на таксито, което се движеше с бясна скорост. Помислих дали да не седна отново на седалката, но ми хрумна, че ако се правя на припаднала, може би по-лесно ще избягам. Когато колата спря, се опитах да стана, но не ми стигнаха силите. Все пак помощта не закъсня. Чух драскане на обувки по кожения гюрук на колата и след мъничко вратата се отвори. Видях силует и разбрах, че не е шофьорът на таксито. Човекът ме вдигна и изнесе. За късмет таксито бе спряло срещу къща с голям портал и китаецът ме заведе там. „Почакайте — ми каза той. — Тук наблизо има място, откъдето можете да телефонирате. Изчакайте, докато таксито тръгне.“ После се върна в колата, затвори безшумно вратата и веднага след това видях Стей да тича по пътеката. Секунди по-късно те изчезнаха, аз се довлякох до магазина… и това е всичко.