Кавалов и Ринго пушеха пури, а госпожа Ринго и аз — цигари с crème de menthe, когато в стаята се втурна червендалестата руса жена в сивата вълнена рокля.
Гледаше ококорено и мрачно.
— Антъни каза, че горната нива гори — обяви тя.
Кавалов прегриза пурата си и ме изгледа остро. Станах.
— Как да стигна до там? — попитах.
— Аз ще дойда с вас — каза Ринго и се надигна.
— Долф — възрази жена му, — ръката ти.
Той й се усмихна нежно и отвърна:
— Няма да се намесвам. Ще отида само да видя как се оправя специалистът в такива случаи.
4
Изтичах до стаята да си взема шапката, палтото, фенерчето и пистолета.
Когато тръгнах да слизам, Ринго и жена му стояха на входната врата.
Той беше облякъл тъмен шлифер, закопчан плътно върху ранената ръка, левият ръкав висеше празен. С дясната ръка бе прегърнал госпожа Ринго. Двете й голи ръце бяха обвили врата му. Тя се бе извила назад, а той се беше навел над нея. Целуваха се.
Дръпнах се малко назад и вдигнах повече шум с краката си, преди да се покажа отново. Те вече се бяха разделили и ме чакаха до вратата. Ринго дишаше тежко като че ли бе тичал. Той отвори вратата.
Госпожа Ринго се обърна към мен.
— Моля ви, не позволявайте на глупавия ми съпруг да върши щуротии.
Обещах й и го попитах:
— Струва ли си да взимаме слуги или работници с нас?
Той поклати скептично глава.
— Онези, които не се крият, ще бъдат безполезни като другите. Всички са много наплашени.
Двамата излязохме, а госпожа Ринго остана на вратата и ни изпрати с поглед. Дъждът бе спрял, но тъмното небе над нас предвещаваше нов порой.
Ринго ме поведе покрай къщата по тясна пътека, която слизаше през шубраците по хълма, минаваше между група ниски постройки в плитка долчинка и отново се изкачваше косо по склона на друго, по-ниско възвишение.
Земята беше подгизнала. Пътеката свърши на върха на хълма пред мрежеста порта, минахме през нея и нагазихме в някакво стърнище, едновременно хлъзгаво и лепкаво. Вървяхме бързо. Калта по обувките, тежкият нощен въздух и палтата ни сгорещиха.
Когато прекосихме нивата, съзряхме пожара — трептящо оранжево петно зад появилите се дървета. Прескочихме ниска телена ограда и тръгнахме между тях.
Силно шумолене премина в листата над главите ни, дойде отляво и спря с тежък удар в ствола на едно дърво от дясната ни страна. После нещо пльосна в калта под дървото.
Отляво се разнесе смях — глух и зловещ.
Стори ми се, че гласът идва отблизо. Тръгнах към него.
Огънят беше малък и твърде далеч, за да ми помогне особено в тъмнината. Под дърветата цареше пълен мрак.
Препъвах се в коренища, блъсках се в дънери и не открих нищо. Фенерчето щеше да помогне повече на онзи, който се смееше, затова го държах в ръка, без да го включвам.
Играта на криеница със самия себе си ме умори и прецепих до другия край на горичката. Излязох на открито и тръгнах към огъня.
Беше стъкмен в края на нивата, на два-три метра от най-близкото дърво. Пощадените от дъжда изсъхнали вейки и счупени клони догаряха, когато стигнах до него.
От двете му страни в земята бяха забучени двувърхи колчета. Върху тях бе закрепена дълга права фиданка. Нанизан над нея, над огъня висеше труп на животно, без глава, без крака; без опашка, одрано и с разпран корем.
На няколко метра встрани се въргаляха кучешка глава, кожа, крака, опашка и вътрешности, потънали в голяма локва кръв.
Край огъня имаше струпани натрошени сухи съчки. Хвърлих ги върху жаравата. Ринго излезе измежду дърветата и дойде при мен. Носеше камък, голям колкото грейпфрут.
— Успяхте ли да го видите? — попита.
— Не. Изсмя се и изчезна. — Той ми подаде камъка.
— Това хвърли по нас.
Върху гладката сива повърхност с червено бяха нарисувани кръгли очи, триъгълен нос и ухилена, озъбена уста — нещо като череп.
Остъргах с нокът едното око и установих:
— Креда.
Ринго вторачено гледаше цвъртящото тяло на шиша и кървавата купчина на земята.
— А това? — попитах.
Той преглътна и рече:
— Мики беше много мило кученце.
— Ваше?
Той кимна.
Обиколих наоколо, осветявайки земята с фенерчето.
Открих няколко отпечатъка от стъпки, ако можеха така да се нарекат.
— Намерихте ли нещо? — попита Ринго.
— Да. — Показах му един от отпечатъците. — Имал е увити парцали около обувките. Не са ясни.
Върнахме се пак при огъня.
— Още една демонстрация — рекох. — Онзи, който е заклал и одрал кутрето, е знаел много добре, че така не може да го сготви. То ще изгори отвън, преди отвътре дори да се е затоплило, а както е сложено на шиша, веднага ще падне в огъня, ако опитате да го обърнете.