Джефри Дивър
Убийте Райм
(книга 3 от "Линкълн Райм")
На Дебора Снайдър… най-добрия агент и най-добрия приятел.
От мозъка и само от мозъка идват всички наши удоволствия и радости, смехът и любовта, а също жалостта, болката, тъгата и сълзите… Той е източник и на лудостта и безумието, на страховете и кошмарите, които ни преследват нощем и денем…
Първа част
На север от Пако
1.
Тя дойде, за да постави цветя на мястото, където бе убит младежът и бе отвлечено момичето.
Дойде, защото беше пълна, с белези от акне по лицето и нямаше много приятели.
Дойде, защото така трябваше.
Дойде, защото така искаше.
Плувнала в пот, двайсет и шест годишната Лидия Джонсън тромаво прекоси прашната отбивка на Шосе 112, където бе оставила колата си, и заслиза внимателно към тинестия бряг близо до мястото, където Блекуотър Канал се свързва с мътната река Пакенок.
Дойде, защото смяташе, че така постъпва правилно.
Дойде, въпреки че я беше страх.
Слънцето едва бе изгряло, но този август бе най-горещият от години в Северна Каролина и бялата престилка на Лидия вече беше мокра от пот. Тя се запъти към полянката край реката, обградена от върби, каучукови и лаврови дървета. Лесно намери мястото, което търсеше: жълтата лента се виждаше добре дори през храсталака.
Наоколо се чуваха обичайните за гората утринни звуци: песен на присмехулник, ровене на животни из тревата, шумолене на тръстиките, разлюлени от вятъра…
„Господи, колко ме е страх“ — помисли си тя.
През съзнанието й преминаваха ужасяващи сцени от романите на Стивън Кинг и Дийн Кунц, които четеше до късно вечер на бутилка бира. Приятелят й се смееше, но тези книги я плашеха дори да ги е чела и преди и да знае как завършват.
Шумоленето в храстите се усили. Тя спря, огледа се, после продължи.
— Здрасти — обади се мъжки глас съвсем наблизо.
Лидия се стресна и се обърна рязко. Едва не изпусна букета.
— Джеси, как ме уплаши!
— Извинявай.
Джеси Корн стоеше зад една плачеща върба, близо до заградената с жълта лента поляна. Лидия забеляза, че и двамата гледат към едно и също място: белите контури с форма на човешко тяло върху почвата. Имаше и някакво тъмно петно, което тя, като медицинска сестра, веднага определи като кръв.
— Значи тук е станало — прошепна тя.
— Да, тук.
Джеси избърса челото си и заглади русата си коса. Светлокафявата му униформа на заместник-шериф бе намачкана и прашна, с тъмни петна от пот под мишниците. Беше на трийсет, с момчешки черти и бе съвсем различен от високите намръщени мъже от каубойските филми, по каквито Лидия си падаше. Въпреки това тя си помисли, както неведнъж досега, че и той не е за изхвърляне.
— Откога си тук? — попита тя.
— Не знам. Може би от пет.
— На пътя видях още една кола. На Джим ли е?
— Не. На Ед Шефър. Отиде на другия бряг на реката. — Джеси кимна към цветята: — Хубав букет.
Лидия погледна маргаритките в ръцете си.
— Купих ги за два и четирийсет и девет от „Фуд лаян“. Взех ги снощи, защото рано сутрин нищо не работи. Е, освен „Дел“, но те не продават цветя.
Защо изобщо говореше тези глупости? Тя пак се огледа.
— Нямате ли представа къде може да е Мери Бет?
Джеси поклати глава:
— Ни вест, ни кост от нея.
— Предполагам, че и от него.
— От него също.
Джеси погледна часовника си, после мътната вода, гъстите тръстики и гнилия дървен кей.
На Лидия никак не й хареса, че строгият пазител на закона изглежда също толкова нервен, колкото и тя. Джеси се заизкачва по тревясалия склон към шосето. Спря и се обърна:
— Само два и деветдесет и девет, а?
— И четирийсет и девет — поправи го тя. — Във „Фуд лаян“.
— Голяма далавера — отбеляза той и се взря във високите тръстики. После се заизкачва отново. — Отивам при патрулната кола.
Лидия Джонсън се приближи до местопрестъплението. Помоли се няколко минути. Молеше се за душата на младежа, която бе напуснала окървавеното му тяло предната сутрин на същото това място.
Също и за душата на Мери Бет Макконъл, където и да се намираше сега.
Също и за своята душа.
От храсталака се чу ново шумолене.