Тя погледна картата, стърчаща от джоба му.
— Къде отиваме?
— Аз… такова… не ща да говоря с теб.
След десетина минути я накара да свали обувките си, за да преджапат през някакво мътно поточе. После я натисна на земята, за да седне, настани се пред нея и докато жадно гледаше голите й бедра през отвора на престилката й, избърса краката й със салфетка. Тя почувства същото отвращение, както когато трябваше да взима проби от трупове в моргата. След това той нахлузи белите обувки на краката й, завърза ги здраво, хвърли поглед на картата и я поведе отново през гората.
Постоянно пукаше с кокалчетата на пръстите си.
Тресавищата ставаха по-големи и по-дълбоки. Вероятно вървяха към Грейт Дизмал Суомп и Лидия нямаше никаква представа защо. Тъкмо когато й се стори, че няма накъде да продължат из блатата, Гарет свърна в някаква борова горичка, където, за радост на отвлечената, се оказа доста по-хладно, отколкото на открито.
Гарет се движеше вече по-бавно, оглеждаше се, като внезапно извръщаше глава ту в една, ту в друга посока също като психично болните пациенти в болницата. Това я отвращаваше и плашеше.
Тръгнаха по друга пътека. След известно време стигнаха в подножието на стръмен скалист хълм.
— Не мога да се кача оттук — заяви Лидия. — Поне не със завързани ръце. Ще се подхлъзна и ще падна.
— Глупости — изръмжа сърдито той. — Нали си с обувки. Нямаш проблеми. Виж мен. Бос съм, а пак мога да го изкача. Виж ми краката, виж!
Вдигна единия си крак. Ходилото бе цялото в жълти мазоли.
— Хайде, размърдай си дебелия задник. Като стигнеш догоре, стой и чакай. Слушаш ли? Чуваш ли какво ти говоря? — изсъска той и отново опръска бузата й с плюнка.
Кимна и тръгна нагоре. След малко спря и се обърна. Гарет гледаше краката й и пукаше кокалчета. После вдигна очи и погледна под роклята й.
Лидия продължи.
На върха на хълма имаше полянка, през която минаваше една-единствена пътека към някаква горичка. Лидия тръгна натам.
— Хей, ти уши имаш ли? — извика Гарет след нея. — Казах ти да чакаш!
— Не съм се опитала да избягам! Просто ми е страшно горещо. Искам да се скрия на сянка.
Той посочи земята на пет-шест метра пред нея. На средата на пътеката имаше дебел слой борови иглички.
— Можеше да паднеш вътре — каза момчето — и да ми развалиш капана.
Лидия се вгледа по-внимателно. Боровите иглички покриваха голяма яма.
— Какво има отдолу?
— Това е смъртоносна клопка.
— Какво има вътре?
— Ами… изненада за онези, които ни преследват — заяви гордо той и се усмихна самодоволно, сякаш е измислил нещо много гениално.
— Ама някой може да падне вътре!
— Глупости. Тук сме на север от Пако. Единствените, които ще дойдат, са преследвачите. А те са си го заслужили.
Хвана я за ръката и я преведе отстрани на ямата.
— Няма нужда да ме теглиш — скара му се тя.
Гарет отслаби хватката си, но Лидия имаше чувството, че го прави само за да може да опипва от време на време китката й с дългите си пръсти.
Като кърлеж, който търси подходящо място да се впие.
4.
Микробусът мина покрай гробищния парк на Танърс Корнър. Тъкмо се извършваше погребение.
— Вижте ковчега — обади се Сакс.
Беше малък, детски. Опечалените бяха едва двайсетина, всичките възрастни. Райм се почуди защо не са повече.
Погледна отвъд гробището — до хоризонта се простираха само гористи хълмове.