— Не е лошо за гробище — отбеляза той. — Нямам нищо против да ме погребат на такова място.
Сакс, която наблюдаваше загрижено траурната процесия, го погледна хладно.
Вероятно заради предстоящата операция не ѝ се говореше за смърт.
Микробусът зави рязко и засили по следващата права отсечка след колата на шерифа. Гробището изчезна зад тях.
Както бе казал Бел, Танърс Корнър се намираше точно на трийсет километра от медицинския център в Ейвъри. На табелката в началото на града пишеше, че в него живеят ни повече, ни по-малко от 3018 жители. Пустите, прашни улици създаваха впечатление за призрачен град. Възрастна двойка седеше унило на една пейка. Имаше и двама хилави мъже с измъчен вид, вероятно местните пияници. Единият седеше на бордюра, подпрял глава с двете си ръце, сигурно го мъчеше тежък махмурлук. Другият се беше облегнал на едно дърво и гледаше с празен поглед, очите му дори отдалеч изглеждаха пожълтели. Някаква жена миеше прозорците на аптеката.
— Доста спокойно — отбеляза Том.
— Меко казано — отвърна Сакс, която очевидно, както и Райм, чувстваше празнотата и безнадеждността в градчето.
По главната улица бяха разположени ред стари къщи и два малки търговски комплекса. Райм забеляза супермаркет, две дрогерии, два бара, една закусвалня, офис на застрахователна компания и един смесен магазин: касети под наем, сладкарница и салон за маникюр. Автосалонът се намираше между банката и магазин за риболовни принадлежности — три капана за балъци. Една реклама информираше, че на десет километра по Шосе 17 има ресторант на „Макдоналдс“. На друга се виждаше избеляла картина на корабите „Монитор“ и „Меримак“ от Гражданската война. Надписът подканваше: „Посетете военния музей“. За да се наслади на това преживяване, човек трябваше да шофира трийсет и пет километра.
Райм внимателно запомняше всяка подробност. Даде си сметка колко неподготвен за криминологична работа се чувства тук. В Ню Йорк анализираше успешно всяка улика, защото бе прекарал целия си живот там — беше обиколил всички улици, познаваше из основи историята, флората и фауната му. Тук обаче, в Танърс Корнър и околностите му, не знаеше нищо нито за обичаите на жителите, нито за почвата, за въздуха, за водата, за колите, които карат, за къщите, в които живеят, за предприятията, в които работят, за страстите, които властват над живота им…
Спомни си времето непосредствено след като постъпи на работа в полицията. Един старши детектив им изнасяше лекция.
„Какво означава изразът «Риба на сухо»?“ — попита той.
„Значи, че някой е попаднал в чужда среда. Чувства се объркан“ — отговори младият полицай Райм.
„Да, ама не съвсем. Какво става, когато извадим рибата от водата? Тя не се «обърква». Тя направо умира. Най-голямата опасност за един детектив е непознатата обстановка. Помнете го добре!“
Том спря микробуса и се зае с разтоварването на инвалидната количка. Райм лапна тръбичката на контролното устройство и се насочи към стръмната рампа на сградата на общинския съвет, където се помещаваше и шерифството. Рампата явно бе добавена набързо, веднага след приемането на Закона за подкрепа на инвалидите.
Трима мъже с дънки, работни ризи и сгъваеми ножчета на колана излязоха от шерифското управление и се запътиха към тъмночервен „Шевролет Събърбан“.
Най-хилавият от тримата сръга най-едрия, брадат мъж с коса, вързана на опашка, и кимна към Райм. След това очите им почти едновременно се насочиха към Сакс. Едрият огледа Том, слабото му тяло, безупречно изгладените му дрехи и златния му пръстен, и прошепна нещо на третия, който, за разлика от другарите си, приличаше на консервативен бизнесмен от южните щати. Той вдигна рамене. Тримата бързо загубиха интерес към новодошлите и се качиха в шевролета.
„Риба на сухо…“
Бел, който вървеше до количката на Райм, забеляза интереса на криминолога към тримата.
— Този едрият е Рич Кюлбо — обясни той. — Другите са му приятели. Шон О’Сараян е хилавият, другият е Харис Томъл. Кюлбо не е такъв размирник, на какъвто прилича. Прави се на голям бияч, но не ни причинява много главоболия.
О’Сараян ги изгледа от задната седалка на шевролета.
Шерифът изтича напред, за да отвори вратата за инвалиди, която бе запечатана.
— Явно няма много инвалиди — отбеляза Том. После попита Райм: — Как се чувстваш?
— Чудесно.
— Не изглеждаш така. Пребледнял си. Веднага щом влезем, ще ти премеря кръвното.