Райм поклати глава:
— Не разбирам.
— Костите, останките, които открих. Бях се заела да изкопая и останалите, когато Гарет ме отвлече. Много са важни… Да не са се загубили?
— Никой не е прибирал кости от местопрестъплението. Не са споменати в доклада от огледа.
Тя поклати глава:
— Не, не… Не може да са изчезнали!
— Какви бяха костите?
— Човешки. Открих останки от Изчезналата колония на Роанок. От края на шестнайсети век.
Познанията по история на Райм се ограничаваха с Ню Йорк.
— Това не ми говори нищо.
Тя започна да му обяснява и той кимна:
— А, да, май съм учил нещо такова в училище.
— Вижте — продължи тя, — преди да изчезнат, издълбали по кората на дърветата послание, в което казвали, че отиват на юг, към Хатерас. Аз смятам, че това е уловка, за да заблудят индианците. Всъщност се заселили на брега на Пакенок и били избити по-късно на Блакуотър Ландинг. Теорията ми ще промени напълно досегашните схващания.
— Защо мислите, че останките са от тях?
— Костите бяха стари и разложени и не бяха нито в типична алгонкинска гробница, нито в гробище от колониалния период. Просто са били заровени. Така индианците са заравяли убитите си врагове. — Тя отвори раницата си. — Преди Гарет да ме отвлече, бях събрала вече няколко.
Показа му няколко човешки кости, увити в найлон, черни и разядени. Райм разпозна лъчева кост, част от лопатка и част от бедрена кост.
— Имаше още много — продължи тя. — Това е една от най-големите археологически находки в Съединените щати. Много са ценни. Трябва да ги намеря.
Райм погледна лъчевата кост. После вдигна очи.
— Бихте ли извикали Люси Кър от кабинета й?
— Това ще помогне ли за откриването на костите?
— Може би.
„Когато се движиш, не могат да те хванат“ — така обичаше да казва бащата на Амелия Сакс.
Този израз може да се тълкува по много начини, но най-вече олицетворяваше общото между баща и дъщеря. И двамата обичаха бързи коли, и двамата обичаха полицейската работа, и двамата изпитваха ужас от затворените пространства и ограниченията в живота.
Сега обаче я бяха хванали.
И бързите коли, полицейската работа, животът й с Линкълн Райм, бъдещото й семейство… всичко пропадна.
Полицаите, които й носеха храна и вода в килията, не обелваха нито дума, само я гледаха студено. Райм бе наел адвокат от Ню Йорк, но тя, като всички полицаи, знаеше добре закона. Знаеше, че каквото и да се споразумеят манхатънският адвокат и окръжният прокурор на Пакенок, животът й е загубен. Чувстваше се толкова безпомощна, колкото парализираният Райм.
Някакво насекомо упорито пълзеше по пода. Каква ли беше целта му? Да си осигури прехрана, да се чифтосва, да търси подслон?
„Ако всички хора изведнъж изчезнат от Земята, животът ще продължи да съществува без никакъв проблем. Ако обаче насекомите изчезнат, скоро всички други живи организми ще загинат. Първо растенията, после животните и Земята отново ще превърне в едно мъртво скално кълбо.“
Вратата към главното помещение на ареста се отвори и един полицай, когото не беше виждала досега, се показа на прага.
— Търсят ви по телефона.
Отвори килията и я заведе до метална маса с телефон. Сигурно беше майка й. Райм би трябвало вече да я е известил. А може би беше приятелката й Ейми от Ню Йорк.
Когато вдигна слушалката обаче, чу гласа на Линкълн Райм:
— Как е там, на „топло“, Сакс? Хладничко ли е?
— Добре е.
— Адвокатът ще пристигне довечера. Добър е. Занимава се с криминално право от двайсет години. Успя да оправдае един престъпник, когото аз разкрих. Щом успя да постигне такова нещо, значи наистина е добър.
— Стига, Райм. Струва ли си труда? Помогнах на убиец да избяга от затвора и убих местно ченге. Не мога да си представя по-безнадежден случай.
— За това ще говорим после. Искам да те попитам едно нещо. Прекара два дни с Гарет. Разговаряхте ли за нещо?
— Да.
— За какво?
— За разни неща. За насекомите. За гората, за блатата. Не си спомням всичко.
— Трябва да си спомниш. Искам да науча всичко, което е казал.
— Какъв смисъл има?
— Хайде, Сакс. Достави радост на един стар инвалид.