„Може би възможността да подържа ръката ти.“
Тя се наведе, целуна го и седна на леглото.
— Какъв е този лукав поглед, Сакс?
— В тази книга прочетох и друго.
— Какво?
— Живите организми се стремят към продължаване на вида.
— Предложение за нова сделка ли надушвам? — изръмжа той. — Ново споразумение?
— Можем да поговорим за някои неща, като се върнем в Ню Йорк.
На вратата се появи една сестра:
— Време е за операцията, господин Райм. Готов ли сте?
— О, да… — отвърна той; обърна се към Сакс: — Добре, обещавам.
Тя отново го целуна, стисна лявата му ръка и той усети съвсем слабо допира с безименния си пръст.
Двете жени седяха огрени от лъч светлина. Пред тях, на оранжева масичка със следи от прогаряне от времето, когато пушенето в болниците е било разрешено, стояха чашки кафе.
Амелия Сакс погледна Люси Кър, която седеше наведена напред, със скръстени в скута ръце.
— Какво има? — попита Сакс. — Добре ли си?
Полицайката се замисли, после каза:
— Онкологията е в съседното крило. Прекарах няколко месеца там, преди и след операцията. На никого още не съм казвала, но в Деня на благодарността, след като Бъди ме заряза, дойдох тук. Просто да се поразходя. Пих кафе и ядох сандвичи със сестрите. Не е ли странно? Можех да отида на пълнена пуйка при братовчед си в Роли или при сестра си в Мартинсвил. Дойдох тук, защото тук се чувствах у дома.
— Преди баща ми да почине, майка ми прекара три големи празника в болницата: Деня на благодарността, Коледа и Нова година. Татко се шегуваше, че трябвало да си резервира свиждане и за Великден. Не доживя дотогава.
— Майка ти жива ли е?
— Да, дори е по-здрава от мен. Аз съм наследила артрита на баща си. Моят дори е по-лош.
Сакс замалко да се пошегува, че е такъв добър стрелец, за да не й се налага да тича след престъпниците, но си спомни Джеси Корн и дупката от куршум в челото му и замълча.
— Не се притеснявай за Линкълн. Всичко ще мине добре — успокои я Люси.
— Не мога да не се притеснявам.
— Имам предчувствие. Когато човек премине през толкова перипетии по болниците, започва да чувства тези неща.
— Сигурно е така.
— Колко мислиш, че ще продължи?
— Четири часа. Така поне каза доктор Уивър.
Някой спря пред тях. Сакс вдигна поглед.
— Здравейте, момичета.
— Лидия. Как си? — възкликна с усмивка Люси.
Беше Лидия Джонсън. Сакс отначало не я позна, защото беше в зелена престилка и с боне.
— Чу ли новините? — продължи Люси. — Джим и някои други са арестувани. Кой би могъл да си помисли?
— Никога не бих ги заподозряла. Целият град говори само за това. Ти на преглед ли си?
— Не. Днес оперират господин Райм. Дойдохме, за да му стискаме палци.
— Е, пожелавам му успех.
— Благодаря.
Дебеланата им махна за довиждане и влезе в един кабинет.
— Симпатично момиче — отбеляза Сакс.
— Представяш ли си какво бреме е тази професия? Сестра в онкологията. Когато ме оперираха, тя даваше дежурства всеки ден. Държеше се еднакво мило както към обречените, така и към оздравяващите. Голяма смелост се изисква за това.
На Сакс обаче хич не й беше до Лидия. Мислите й бяха заети със съвсем други неща. Тя погледна часовника — минаваше единайсет. Операцията започваше всеки момент.
Той се стараеше да се държи прилично. Сестрата, която го подготвяше за операцията, му обясняваше какво трябва да се прави и Линкълн Райм кимаше с разбиране, въпреки че съзнанието му беше замъглено вече от упойката и не осъзнаваше точно какво му говори. Искаше му се да й каже да го остави на мира, но реши, че човек трябва много да внимава с хората, които се канят да му режат врата.
— Наистина ли? — възкликна той, въпреки че нямаше ни най-малка представа за какво става дума. — Много интересно.
После дойде един санитар и го закара в операционната.