7.
— Няма да му позволя да направи нищо, докато не осигурите климатична инсталация.
— Том, нямаме време да чакаме — възрази Райм. Апаратурата от управлението на щатската полиция беше пристигнала.
— Стив работи по въпроса — оправда се Бел. — Задачата излезе по-трудна, отколкото си я представях.
— Не ми трябва климатична инсталация.
— Опасявам се да не получиш дисрефлексия, Линкълн.
— Не съм чувал високата температура да е вредна за кръвното, Том. Ти чел ли си го някъде? Аз не съм.
— Стига с този подигравателен тон, Линкълн.
— Подигравателно ти звуча, така ли?
Болногледачът търпеливо обясни на Бел:
— Високата температура води до обезводняване на тъканите. При това те се свиват и оказват по-голямо налягане върху кръвоносните съдове. Това може да доведе до дисрефлексия, която може да го убие. Няма да минем без климатик. Всичко е пределно ясно.
Том бе единственият болногледач, който се задържа повече от половин година при Райм. Другите или напускаха, или биваха уволнявани от криминолога.
— Включете го — нареди Райм на един полицай, който вкарваше олющен апарат за газова хроматография.
— Не!
Том застана със скръстени ръце пред разклонителя. Полицаят се стъписа.
— Когато получим климатичната инсталация, тогава ще го включвате — изсъска болногледачът.
— Боже Господи! — възкликна Райм.
Едно от най-неприятните неща за всеки парализиран е неспособността да дава израз на яростта си.
След злополуката Райм бързо си даде сметка, че такива прости действия като стискането на юмруци например (да не говорим за хвърлянето на тежки предмети — любимото занимание на бившата му жена, Блейн) много облекчават гнева.
— Ако ме ядосваш още, пак ще ме заболи вратът или ще получа гърчове — предупреди той.
— Това не може да те убие за разлика от дисрефлексията — отбеляза спокойно Том, което още повече ядоса криминолога.
— Изчакайте пет минути — каза неохотно Бел и излезе.
Линкълн Райм оглеждаше апаратите. Чудеше се дали някога ще бъде способен да докосне някой предмет. Само безименният пръст на лявата му ръка бе запазил някаква чувствителност и можеше да се движи.
Тери Добинс, лекарят от Нюйоркското полицейско управление, който се занимаваше с Райм, му бе разказал за всички неприятни емоции, които съпътстват живота на паралитика, и го беше уверил, че ще преживее всичките. Бе споменал обаче, че някои не отминават веднъж завинаги, а периодично се връщат.
Райм неведнъж бе чувствал отчаяние и желание да сложи край на живота си.
Сега бе обхванат от гняв. Две млади жени бяха отвлечени, едно момче — убито. Страшно му се искаше да отиде на местопрестъплението, да направи оглед, да събере улики, да ги погледне под микроскопа, да натиска копчетата на компютрите и другите апарати, да крачи напред-назад, докато мисли.
Искаше да може да работи, без да се тревожи, че скапаната топлина може да го убие. Замисли се за чудотворните ръце на доктор Уивър, за операцията.
— Нещо се умълча — отбеляза подозрително Том. — Какво замисляш?
— Нищо не замислям. Би ли включил, ако обичаш, хроматографския апарат? Трябва да загрее.
Том се поколеба, после включи апарата. Нареди останалите неща на една маса.
Стив Фар влезе в стаята, помъкнал климатик „Кериър“. Беше много як, само зачервените му уши показваха, че товарът му тежи.
— Откраднах го от Градоустройствения отдел. И без това не се разбираме много с чиновниците.
Бел му помогна да го монтират на прозореца и скоро в стаята започна да става по-хладно.
На прага се появи млад мъж. Всъщност тялото му изцяло изпълни касата на вратата. Беше около двайсетте, с яки рамене и високо чело. Бе висок около метър и деветдесет и пет и тежеше сигурно повече от сто и двайсет килограма. За момент Райм си помисли, че може да е някой роднина на Гарет и е дошъл да ги заплашва.
— Аз съм Бен — каза смутено новодошлият.
Тримата мъже се обърнаха и той объркано загледа неподвижното тяло на Райм.
— Кого търсите? — попита Бел.
— Ами… търся господин Бел.
— Аз съм шериф Бел.
Младежът изглеждаше хипнотизиран от безжизнените крака на Райм. Най-сетне отмести поглед и преглътна: