Ед Шефър обаче никога не научи мнението на партньора си, защото в гората внезапно отекна женски писък и радиостанцията на Джеси прекъсна.
Лидия Джонсън се препъна и отново изпищя. Момчето изскочи от тръстиките и я хвана за ръцете.
— О, Господи! Моля те, не ме наранявай!
— Млъквай! — изсъска той и се огледа бързо.
Беше висок и слаб, както повечето шестнайсетгодишни момчета в провинцията, и много жилав. Кожата му бе зачервена и подпухнала (явно се беше натъкнал на отровен бръшлян), късата му коса изглеждаше, сякаш я е подстригвал сам.
— Исках само да донеса цветя… Не съм…
— Шшшт.
Заби дългите си мръсни нокти в ръката й и тя отново изпищя. Той постави ръка на устата й. Допря се до нея — миришеше на пот, явно не се беше къпал дълго време.
Тя извърна глава:
— Не ми прави нищо лошо! Моля те…
— Просто млъкни!
Гласът му бе дрезгав, като шум от чупене на сухи съчки, опръска лицето й със слюнка. Разтърси я гневно, сякаш беше непослушно куче. Тя опита да се измъкне, но той я повали в напечената от слънцето трева. Едната му обувка се изхлузи при борбата, но той не й обърна внимание. Запуши отново устата на Лидия и тя престана да се съпротивлява.
— Лидия? Къде си? — изкрещя Джеси Корн от шосето.
— Шшшшт — предупреди отново момчето. — Хайде да се махаме. Ако опиташ да викаш, ще те заболи. Ясно ли е? Ясно ли е?!
Бръкна в джоба си и извади ножче.
Лидия кимна.
Той я повлече към реката.
„О, само не там — замоли тя ангела си пазител. — Не му позволявай да ме завлече там. Не искам на север от Пако…“
Лидия погледна нагоре и видя Джеси Корн, който стоеше на шосето и се взираше надолу.
— Лидия? — извика той.
Момчето я задърпа по-силно.
— По-бързо, по дяволите!
Джеси ги забеляза и викна:
— Стой!
Втурна се надолу по склона.
Те обаче вече бяха на брега, където в тръстиките момчето бе скрило малка лодка. Блъсна Лидия вътре, качи се и загреба силно към другия бряг. Там спря лодката, издърпа девойката и я повлече към гората. Излязоха на тясна пътечка.
— Къде отиваме? — прошепна Лидия.
— При Мери Бет. Ще останеш с нея.
— Защо? Какво съм направила?
Той не отговори, само изпука разсеяно с кокалчетата на пръстите си и я задърпа след себе си.
— Ед! — извика разтревожено Джеси по радиостанцията. — Всичко се обърка. Отвлече Лидия, не успях да го спра.
— Какво?!
Ед Шефър спря. Когато чу писъка, веднага се беше затичал към реката.
— Лидия Джонсън. Отвлече я.
— Мамка му! Защо?
— Полудял е. Ето защо. Мина реката и тръгна в твоята посока.
— Добре. Сигурно ще мине през бараката, за да си вземе нещата. Ще се скрия вътре и ще го изненадам. Въоръжен ли е?
— Не видях.
Ед въздъхна:
— Е, добре… Идвай веднага. Обади се и на Джим.
— Дадено.
Ед изключи радиостанцията и се взря през храсталака към реката. Момчето и новата му жертва не се виждаха. Полицаят изтича при бараката и ритна вратата. Тя се блъсна с трясък в стената и той бързо влезе. Толкова беше възбуден от новия обрат на нещата, че отначало не забеляза малките насекоми на жълти и черни ивици, които зажужаха около главата му.
Изведнъж усети болка като от десетки карфици, забодени във врата и ръцете му.
— О, Господи! — изпищя.
Опита се да прогони осите, които го нападаха от всички страни, но това още повече ги разяри. Жилеха навсякъде. Той закрещя. Никога не бе изпитвал такава болка, нито когато си счупи крака, нито когато се допря до горещата ютия, без да знае, че Оливия я е включила.
Бараката се изпълни с облак насекоми; все нови и нови излизаха от смачканото сивкаво гнездо в ъгъла зад вратата. Сигурно бяха повече от сто. Заплитаха се в косата му, кацаха по ръцете му, вмъкваха се под ризата и панталона му, сякаш знаеха, че няма смисъл да жилят през дрехите, и търсеха незащитена кожа. Той се втурна към вратата, хвърли ризата си и с ужас забеляза, че десетки насекоми вече са се впили в гърдите и корема му. Дори не се опита да ги пропъди, просто се втурна презглава навън.
— Джеси. Джеси! — закрещя той, но си даде сметка, че от подутото му гърло излиза само сподавено хриптене.
„Тичай към реката!“
Втурна се натам; никога в живота си не беше бягал толкова бързо.