„Давай… Не спирай. Изплъзни им се. Мисли за жена си, за децата. Тичай, тичай…“
Сега насекомите бяха по-малко, въпреки че по тялото му бяха накацали трийсет-четирийсет. Извиваха коремчета и го жилеха отново и отново.
„Още три минути до реката. Ще скоча във водата, ще прекратя болката. Ще ги удавя. Всичко ще се оправи.“
Тичаше като състезателен кон, скачаше като елен, толкова бързо, че всичко наоколо изглеждаше размазано.
Вече беше… Чакай. Нещо не беше наред. Ед Шефър погледна надолу и осъзна (което в друга ситуация щеше да му се стори забавно), че изобщо не тича. Дори не стоеше прав. Беше паднал на земята на десетина метра от бараката и не тичаше, а краката му се гърчеха неконтролируемо.
Посегна към радиостанцията и въпреки че ръката му бе станала двойно по-дебела, успя да натисне копчето. Гърчовете обаче преминаха от краката към гърдите и ръцете му и той изпусна микрофона. Известно време послуша гласа на Джеси Корн, после всичко се смеси в едно постоянно жужене. Накрая и то заглъхна. Настъпи тишина.
2.
Само Господ можеше да го излекува. А той явно нямаше никакво намерение да го нрави.
Не че имаше значение. Линкълн Райм бе човек на науката и не вярваше много в божествени сили. Затова не предприе пътуване до Лурд или Торино или до някое друго чудотворно изцелително място, а дойде в тази севернокаролинска болница с надеждата отново да постигне контрол над тялото си, или поне над някои негови части.
Райм слезе с яркочервената си самоходна инвалидна количка „Сторм ароу“ от рампата на микробуса. Заедно с болногледача си и Амелия Сакс току-що бяха пропътували осемстотин километра от Манхатън дотук. Стиснал в уста тръбичката на устройството за управление, той умело насочи возилото си към входа на Института за неврологични изследвания на Университетския медицински център на Северна Каролина в Ейвъри.
Том прибра рампата на приспособения за инвалиди черен микробус „Крайслер Гранд Ролкс“.
— Паркирай на място за паралитици — напомни му шеговито Райм.
Амелия Сакс погледна въпросително Том, който отбеляза:
— В добро настроение е. Възползвай се. Няма да е задълго.
— Чувам, чувам — провикна се Райм.
Болногледачът откара микробуса, а Сакс настигна Райм.
Беше включила мобилния си телефон. През следващата седмица Том щеше да е постоянно зает с Райм, а тя искаше малко независимост, за да обиколи района. Освен това не беше любителка на микробусите и по принцип избягваше коли, чиято максимална скорост се измерва с двуцифрено число. Затова реши да се обади на една местна фирма за коли под наем, за да си вземе нещо по-бързо.
Бяха я оставили на изчакване. Вече пет минути стоеше така. Накрая се изнерви и затвори.
— Нямам нищо против да чакам, но музиката, която пускат, е ужасна — оплака се тя. — Ще пробвам по-късно. — Погледна часовника си: — Едва десет и половина е, а жегата вече не се търпи.
Манхатън не е най-хладното място на света, но все пак се намира доста по на север от Щата на катранените хълмове. Предния ден, когато тръгваха на юг през тунела „Холанд“, температурата бе около двайсет градуса и подухваше лек морски бриз.
Жегата не правеше впечатление на Райм. Умът му беше зает само с това, за което бяха дошли.
Автоматичната врата се отвори послушно пред тях (това явно бе едно от приспособленията за улеснение на инвалидите) и двамата влязоха в прохладния коридор. Докато Сакс разпитваше на рецепцията, Райм огледа фоайето. Забеляза пет-шест празни прашни инвалидни колички. Какво ли бе станало с притежателите им? Дали положението им се беше подобрило и сега се придвижваха с патерици, или се бе влошило и сега лежаха приковани на легло, още по-неподвижни отпреди…
Може би някои бяха умрели.
— Насам — каза Сакс и кимна към коридора.
Том ги настигна при асансьора (с двойна врата и копчета на по-малко от метър от земята). След броени минути откриха кабинета, който търсеха. Райм забеляза контролно устройство, което се управлява с гласова команда.
— Сезам, отвори се — заповяда той и вратата послушно се отвори.
— Много пациенти използват този израз — отбеляза секретарката, която седеше вътре. — Вие сигурно сте Линкълн Райм. Ще съобщя на доктора, че сте тук.
Доктор Шерил Уивър беше стройна, кокетна жена около четирийсетте. Райм веднага забеляза бързия й поглед и силните й ръце, заякнали вероятно в многобройни операции. Ноктите й бяха късо изрязани, без лак. Тя стана от бюрото си и се здрависа със Сакс и Том. Кимна на пациента си: