— Има ли рискове? — попита Сакс.
Райм я погледна. Знаеше, че има риск, но вече бе взел решение. Не искаше Сакс да научава повече. Цялото внимание на помощничката му обаче бе насочено към доктор Уивър. Райм познаваше това изражение: сякаш разпитва заподозрян в убийство.
— Разбира се, че има рискове — отвърна лекарката. — Самите лекарства не са опасни, но лечението крие опасности. При травма на четвъртия шиен прешлен пациентът получава нарушение на белодробната функция. Вие не използвате дихателен апарат, но при упойката съществува опасност за увреждане на дишането. Освен това самият стрес от операцията може да доведе до дисрефлексия, а оттам — до силно повишение на кръвното налягане, което пък да доведе до инсулт. Има и риск от допълнителна травма по време на хирургическата намеса. Може да се получи повишение на налягането, което да доведе до допълнителни увреждания.
— Значи състоянието му може да се влоши — заключи Сакс.
Доктор Уивър кимна и сведе поглед към медицинския картон, сякаш да прочете нещо, въпреки че не отвори папката. После вдигна глава:
— Можете да движите лумбрикалния мускул на безименния пръст на лявата ръка и голяма част от мускулите на врата и рамото. Възможно е да загубите частично или напълно тази способност. Също и способността да дишате самостоятелно.
Сакс изглеждаше потресена.
— Разбирам — промълви тя след кратко мълчание.
— Трябва да прецените тези рискове, като ги сравните с възможните подобрения. Няма да сте в състояние отново да ходите, ако на това сте се надявали. Такива операции дават някои подобрения при пациенти с гръбначномозъчни травми на нивото на кръста и на гръдния кош, много по-леко увреждане от вашето. Досега сме отбелязали малки успехи при пациенти с мозъчни травми и никакви при пациенти с увреждане на четвъртия шиен прешлен, какъвто е вашият случай.
— Аз съм човек на риска — побърза да каже Райм.
Сакс го изгледа тревожно. Много добре знаеше, че Линкълн Райм не е човек на риска. Той бе човек на науката, вярваше само в доказани факти и живееше по строги правила.
— Искам да ме оперирате — допълни кратко той.
Доктор Уивър кимна. Явно й беше все едно какво решение ще вземе пациентът.
— Преди това трябва да ви направим някои изследвания — продължи тя. — Насрочили сме ги за вдругиден. Освен това ще се наложи да попълните сума ти формуляри и въпросници. — Погледна Сакс: — Вие ли сте пълномощникът му?
— Аз — обади се Том. — Аз съм упълномощен да подписвам вместо него.
— Добре. Изчакайте, моля. Сега ще донеса документите.
Сакс последва лекарката навън. Райм я чу да казва:
— Докторе, има ли…
После вратата се затвори.
— Това е заговор — измърмори криминологът. — Наговарят се зад гърба ми.
— Тя се тревожи за теб — отбеляза Том.
— „Тревожела“ се. Тази жена кара с двеста километра в час и води престрелки из Южен Бронкс! На мен само ще ми инжектират няколко акулски клетки.
— Знаеш какво искам да кажа.
Райм тръсна нервно глава. Погледна към ъгъла на кабинета, където на метален статив бе поставен гръбначен стълб (най-вероятно истински). Изглеждаше прекалено крехък, за да издържи такова сложно нещо като човешко тяло.
Духна в тръбичката на контролното устройство и количката се завъртя към вратата. Присви очи, сякаш се опитваше да погледне през стената!
— Какво толкова обсъждат! — измърмори. Погледна заплашително Том: — Ти знаеш ли? Криеш ли нещо от мен?
— Линкълн…
В този момент вратата се отвори и на прага се появи Сакс. Зад нея вървеше висок, слаб мъж с полицейска униформа.
— Имаш гости — каза мрачно тя.
Непознатият свали шапката си и кимна. Погледна Райм в очите (за разлика от повечето хора, които при първа среща гледаха тялото на паралитика), но бързо насочи вниманието си към гръбначния стълб в ъгъла на кабинета. После отново се обърна към криминолога:
— Господин Райм, аз съм Джим Бел, братовчед на Роланд Бел. Той ми каза, че сте в града, и аз веднага тръгнах от Танърс Корнър.