— Ние ли?… Всъщност не.
— Добре, ще направим списък на апаратурата, която ни трябва. Можете да я вземете на заем от щатската полиция. — Райм погледна часовника: — Ще пристигнем след половин час. Нали, Том?
— Линкълн…
— Нали?
— Да, половин час — измърмори недоволно болногледачът.
— Поискай формулярите от доктор Уивър. Ще ги вземем с нас. Можеш да ги попълниш, докато работим.
— Добре, добре.
Сакс започна да съставя списък на основните криминологични апарати. Показа го на Райм. Той кимна:
— Добави и комплект за измерване на плътностен градиент. Иначе това е достатъчно.
Тя допълни списъка и го връчи на Бел. Шерифът го прочете и кимна неуверено:
— Ще осигуря всичко, разбира се, но не искам да ви въвличам в толкова много неприятности…
— Джим, може ли да ти кажа нещо честно?
— Разбира се, господин Райм.
— Линкълн — поправи го криминологът. — Никаква полза няма да има, ако погледна набързо някои улики. Щом ще има разследване, искам ние с Амелия да го ръководим. Да е само в наши ръце. Проблем ли е това?
— Ще се постарая да не е — отвърна с облекчение Бел.
— Добре. Сега най-добре започвай да търсиш апаратурата. Да действаме!
Шериф Бел се изправи, постоя за момент с шапка в едната ръка и списъка на Сакс в другата; после тръгна към вратата.
— А, и още нещо — извика Сакс. Бел се обърна. — Как се казва извършителят?
— Гарет Ханлън. В Танърс Корнър е по-известен като Насекомото.
Пакенок е малък окръг в североизточната част на Северна Каролина. Танърс Корнър, най-големият му град, се намира приблизително в центъра и е обграден от по-малки жилищни и търговски комплекси като Блакуотър Ландинг, разположен на брега на река Пакенок (която повечето местни жители наричат накратко Пако), на няколко километра от главния град.
Повечето жилищни и търговски комплекси на окръга са разположени на юг от реката, сред малки блата, горички и езерца. Почти цялото население на окръга е съсредоточено тук. На север от Пако земите пустеят. Голямото блато, Грейт Дизмал Суомп, е погълнало къщи и вили, както и малкото търговски и индустриални обекти, които са се намирали там. Езерата и ливадите са се превърнали в мочурища, вековните гори са почти непроходими. От тази страна на реката не живее никой освен производители на незаконен алкохол и наркотици и неколцина превъртели отшелници. Дори ловците отбягват района, след като преди две години диви прасета нападнали Тал Харпър и въпреки че застрелял десетина, останалите го изгризали почти целия.
Както повечето жители на окръга, Лидия рядко ходеше на север от Пако, а когато отидеше, никога не навлизаше прекалено навътре. Сега си даваше сметка, че е попаднала на място, от което може никога да не се върне, както във физическия, така и в духовния смисъл.
Ужасяваше се, разбира се, от това нечовешко същество, което я мъкнеше след себе си, от начина, по който я гледаше, от начина, по който я докосваше, от жегата и змиите, но най-голям ужас изпитваше, когато си даваше сметка какво е оставила от другата страна на реката: нищожния си, но безметежен живот. Можеше никога вече да не види и без това малкото си приятели, колежките си медицински сестри, лекарите, с които напразно се опитваше да флиртува, книгите на ужасите, децата на сестра си; никога вече да не яде пица или сладолед. Дори лошите моменти в живота й й бяха скъпи: опитите да свали наднорменото си тегло, самотните нощи, часовете на напразно очакване приятелят й да се обади.
Тук всичко я изпълваше със страх.
Спомни си ужасната гледка пред ловната барака — проснатия на земята Ед Шефър, обезобразеното му, подуто тяло.
— Не трябваше да ги дразни — бе промърморил Гарет. — Осите нападат само ако застрашиш гнездото им. Той го е смачкал. Голяма грешка.
После влезе вътре, внимателно взе някаква карта, няколко бутилки вода и няколко пакета с бисквити, овърза ръцете й с тиксо и я поведе през гората. Вече бяха изминали няколко километра.
Момчето се движеше нервно, дърпаше я ту на една, ту на друга страна. Говореше си сам. Чешеше червените обриви по лицето си. По едно време спря до някаква локва и се загледа във водата. Изчака някаква буболечка да пробяга по повърхността, после натопи лице, за да облекчи сърбежа. Погледна краката си, свали и другата си обувка и я захвърли. Продължиха пак напред.
Лидия го огледа. Знаеше за него, за Насекомото. Всички в Танърс Корнър го знаеха. Никога обаче не го бе виждала толкова отблизо. Странно колко силен изглеждаше: яки мускули, жилести ръце, широки длани. Събраните му вежди и загриженото изражение, което понякога придобиваше, му придаваха глуповат вид, но тя знаеше, че това е измамно. Беше хитър като лисица. Носеха се слухове как Гарет си е отмъстил на единия от играчите в училищния футболен отбор, който много често му се надсмивал. Отворил с шперц шкафчето му и оставил вътре пистолет. След това се обадил анонимно на охраната и подал сигнал за незаконно притежавано оръжие. Звъннал и в местния вестник и на един радиорепортер. Журналистите се появили точно когато портиерът на училището отварял шкафчето на футболиста. По тази причина директорът бил принуден да изключи момчето, въпреки че не бил склонен да се разделя с един от най-добрите играчи на отбора. Никой не можеше да докаже, че Гарег го е направил, но всички го знаеха.