Лелката пусна с трясък списанието на пода и се приближи към момичето. Взе синьо кафеникавия банан пред нея и го постави в скута й. След това хвана другата й ръка и с всичка сила разпльока банана върху дрехите на онемялото момиче.
— Сега някой има ли салфетка? — почти изписка жената със злобен глас.
Естествено, никой не каза и думичка. Аз използвах времето, в което лелката изпълняваше наказанието, за да подам бързо салфетката на Кармен. Очаквах момичето да каже нещо или най-малкото да хвърли остатъците от банановата каша в косата на лелката. Но тя седеше мълчаливо с червени от яд бузи и се опитваше да изтрие от дънките си смачкания плод. Така и не хапна нищо. Не е като да изпусна някаква страхотна вкусотия, естествено. В потискащата атмосфера в стаята и аз едвам успях да пъхна няколко залъка в устата си. Всички побутваха храната си мълчаливо, оглеждайки се боязливо наоколо, докато стомасите ни къркореха, бленувайки за нещо топло и вкусно. Така започна новият ни живот.
Глава пета
Щом с Кармен се върнахме в стаята, вратата зад нас се заключи автоматично с някакъв вид магнит, който, както ни обясниха, щял да се отвори само при пожар или друг спешен случай. Прехвърлях през ума си целия изминал ден, опитвайки се да се убедя, че тук не е по-различно, от което и да е нормално училище. Но звукът на ключалката и гледката на малката стаичка, в която ни бяха натъпкали, тотално провалиха всичките ми опити.
След като прекарах поне час на вечерята, гледайки около себе си само намръщени лица, единственото, което исках в момента, беше да остана за малко сама. Станах и мълчаливо се затворих в банята. Вратата не се заключваше, затова седнах на тоалетната чиния и я затиснах с крака. Класическа поза на пушач. В ума ми веднага изникна картината, в която седях в подобна поза на железопътните релси във Вирджиния и пушех. Умирах за една цигара. Всъщност за каквото и да е, което можеше да се пуши.
Стените на банята бяха покрити с противен балатум, който ги правеше да изглеждат като под. По мивката имаше дълги ръждиви черти на местата, където кранчетата очевидно бяха текли с години. Душът беше разнебитен и боядисан в черно, сякаш не беше достатъчно потискащо и без това. Усетих се, че дишам толкова бързо, че краката ми се бяха разтреперани. Въздъхнах и скрих лице в ръцете си, опитвайки се да запазя самообладание.
— Мога ли да вляза за малко? — извика Кармен отвън.
— Само минутка — изчуруликах бодро аз, макар устните ми да трепереха от желание да избухна в сълзи.
Това беше един от най-неприятните навици, които бях придобила от майка ми. Да ставам извънредно мила, когато ми е най-тъжно. Опитах се да избутам мисълта за майка ми от главата си. Тя не заслужаваше да мисля за нея в момента. Трябваше да се отърва от образа й така, както тя се беше отървала от мен. Изведнъж осъзнах, че единственото време, в което щях да остана сама със себе си, щеше да бъде времето, когато спя. А сега трябваше да си измия лицето, да си взема душ и да се пъхна в леглото. Застанах пред огледалото, хващайки мивката за опора. Всичко, което трябва да направя, е да си измия лицето и да си взема душ. Само че, естествено, тоалетните ми принадлежности бяха в багажа, заключени незнайно къде. Единствените козметични продукти в банята бяха тънко парче сапун в хартиена опаковка, както в хотелите, и две шишенца до душа — в едното имаше червена течност, в другото — синя.
И това ме довърши. Идеята да си измия косата с воднистата червена пяна ме прекърши. Свих се обратно на тоалетната, притиснах лице към коленете си и се разхлипах. След няколко минути осъзнах, че наоколо беше станало необичайно тихо, направо чувах как си поемам дъх. Толкова тихо, че чувах как някой друг пред вратата също си поемаше дъх. Отворих светкавично и се озовах лице в лице с Кармен, подсмърчаща и с подуто червено лице.
— Какво правиш, за Бога? — извиках аз.
Последното нещо, което ми трябваше, беше съквартирантка, която да слухти на вратата на тоалетната. Тя ме погледна и видях как вадичките сълзи се сливат със сополите от носа й.
— Съжалявам — каза през сълзи тя. — Чух те да плачеш и аз също се разплаках.
Откъснах малко тоалетна хартия и я подадох, за да се избърше.
— Всичко е наред — сухо казах аз.
Тя си издуха шумно носа. Носеше широка тениска с лика на Джон Ленън, която на всичко отгоре й беше с няколко номера по-голяма. Може би смяташе, че е дебела и затова си я беше взела такава.
— Трябва да си махна контактните лещи — каза тя, — но нямам в какво да ги сложа, да ти се намира нещо като кутийка или… знам ли…