За първи път в живота си знаех със сигурност какво трябва да направя. Пуснах ръце от кръста й и се наведох назад. Спрях инстинкта си да се хвана обратно за нея и се оставих да падна в снега. Когато погледнах обратно към кампуса, вече знаех, че това повече не беше революцията на Джун. Беше моята.
Ударих се в земята и пропаднах в ледената бяла покривка. Почувствах се странно уютно и комфортно в дълбокия сняг, обграждащ ме отвсякъде. Това беше първият път, в който самотата ми се стори дори приятна. Чух как сноумобилът намали ход, след което отново потегли на пълни обороти. Когато най-после се измъкнах от снежната си дупка, нямаше и следа от него. През воя на вятъра чух някой съвсем близо до мен да се придвижва тежко през снега, кълнейки толкова нескопосно, че нямаше как да бъде друг, освен Кармен. Изправих се и я прегърнах. Виждах фенерчетата съвсем наблизо, търсещи ни в бурята.
Глава четеридесет и шеста
Сгушихме се в снега като мишки и зачакахме със стиснати очи, молейки се да не ни забележат. Светлините на фенерчетата бяха съвсем близо. Чувах нечии стъпки почти до себе си в тъмнината. Изведнъж в затворените ми очи нахлу червена светлина. Бяха ни намерили!
— Ставайте, девойки — чух познат глас. Харисън!
Очите ми се ококориха.
— Ама как…? — опулих се аз.
Той се огледа наоколо, за да види дали някой го беше забелязал, след което се смъкна на земята до нас.
— Аз съм единственият, който всъщност знаеше накъде сте се запътили. Така че беше логично да ви открия пръв. Просто трябваше да стана доброволец в издирвателната операция.
Той ме прегърна през кръста.
— Да не би да си на тяхна страна? — попитах аз.
— Разбира се, че не, глупаче. Сега ме чуйте. Зилинска е вдигнала цялото училище на крака, за да ви търси. Извикала е и полиция, която ще бъде тук веднага, щом се справи с бурята.
Не исках да му казвам какво бях научила преди малко за мистър Дериан, но думите излетяха от устата ми, преди да успея да ги задържа.
— Харисън, баща ти…
Той поклати рязко глава.
— Бляк. Мисля, че знам какво ще ми кажеш. Не искам да говоря за това.
— Но наистина… — опитах пак аз.
— Не сега. Трябва да тръгваме — изправи се на крака той.
— Чакай — прошепнах аз и го издърпах обратно долу.
— Да — обади се Кармен. — Къде по-точно отиваме?
— Няма да се върнем обратно в училището — казах аз. — Никога. За нищо на света. Махаме се оттук.
Бях помислила за това. Едва ли имаше чак толкова много полицаи в района. Момичетата от Лилавата група все още имаха числено превъзходство, можеха да удържат фронта поне за известно време. И всички щяха да са прекалено заети с тях, за да тръгнат да търсят няколко избягали.
— Хубаво — каза Харисън. — Има само две неща. Първо — никъде няма да ходите сами. Второ, няма да ходите пеша. С баща ми имаме ски.
— Да вървим да ги вземем — бързо се обади Кармен.
— Момент — спрях ги отново аз. — Някой трябва да отиде до гимнастическия салон и да види какво става там. Ако учителите са влезли, нямаме шанс да се измъкнем. Ако бунтът продължава, трябва да се уверим, че няма да приключи скоро.
— Аз ще отида — предложи Харисън.
— Не — отсече Кармен. — Аз ще отида. Само ти знаеш къде са тези ски. Ще се срещнем отвън пред изгорялата сграда.
Тя се изправи и бързо се запридвижва напред, приведена на две, оглеждайки се предпазливо около себе си. Двамата с Харисън също се насочихме към кампуса. Виждах и чувах учителите около мен съвсем ясно. По едно време д-р Хъндрик се озова едва на няколко стъпки от нас и аз клекнах на земята, колкото мога по-ниско, заривайки се в снега. Харисън застана пред мен и присветна с фенерчето си, оплаквайки се на висок глас, че още никой не е намерил. След това отново се запромъквахме напред. Ските бяха в задната част на апартамента на Дериан, облегнати на една от тръбите за парното. Били са там през цялото време, но така и никога не им бях обърнала внимание като средство за придвижване. Харисън изтича и ги свали от стената.
— Те са само за двама — отбелязах аз.
— Да, ами май ще сте само двете с Кармен.
Опита се да прозвучи ведро, но гласът му беше тъжен.
— Може би има и друг чифт някъде тук?
— Не мисля — поклати глава той.
Харисън трябваше да бъде един от двамата, които да тръгнат. Беше отраснал тук, но имаше приятели долу, в града. Баща му го беше изоставил. Не можех да го оставя тук съвсем сам. Да не говорим, че той вероятно беше единственият достатъчно здрав физически, за да издържи спускането.
— Може би ти и Кармен трябва да тръгнете — задавено казах аз. — Аз ще се грижа за кучето ти тук, докато доведете помощ.