— Ще сте под непрекъснато наблюдение, докато нещата не се нормализират.
— Разбрахте ли какво ви каза д-р Зилинска? — Спайсър изгледа всяка една от нас поотделно, както при първата ни среща, когато пристигнах в училището.
Този път нито една от нас не отговори „Ясно е“.
— Страхувам се, че д-р Зилинска вече не е начело на това училище — казах аз. — Никой от вас не е. „Хидън Оук“ е наш.
За секунди равновесието в стаята се обърна. Преди миг четиримата възрастни бяха стената между нас. Сега се оказахме две групи от двете им страни. И така щеше да остане.
— Какво избирате? — обърнах се към Зилинска. — Искате ли нещата да се развият по мирния начин или желаете да започнем да се държим с вас така, както вие се отнасяхте с нас?
Зилинска вдигна ръце.
— Няма нужда да се стига до насилие.
Но Спайсър не издържа. Хвърли се към мен с истеричен поглед. Аз се дръпнах назад, а Харисън я спъна с едната ска. В момента, в който тя падна на пода, Райли се хвърли като диво животно върху нея и за отрицателно време издълба с ноктите си две кървящи рани отстрани на лицето й. След това се отдръпна в ъгъла, кикотейки се. Всичко беше станало за секунди. Спайсър изглеждаше ужасена, опитвайки се да прикрие с ръка кървящите драскотини на лицето си. Виждах как мислите преминават през главата й. Погледна към тихо кикотещата се Райли в ъгъла и потръпна. Най-после разбра, че момичетата не се шегуват.
Аз, от друга страна, не знаех какво да направя. Бях се издигнала като лидер на групата ни и макар да таях твърде много неприязън към Спайсър, не исках да има наранени. Райли беше неконтролируема в лудостта си, а и останалите момичета копнееха за отмъщение.
— Д-р Спайсър — намеси се Харисън, излизайки напред. — Предлагам ви да се успокоите.
Предлагаше й изход.
— Вероника — обади се Зилинска. — Свърши се.
Шайла и Тереза хванаха Спайсър, а Райли изглеждаше така, сякаш и тя иска парче от тортата. Останалите момичета се заеха с Алсанц, Хъндрик, Чърчил и Зилинска.
— Чакайте една секунда — спря ги Харисън и изтича към банята, след което се върна с дълго дебело въже.
Единствено Спайсър оказа някаква съпротива, докато връзвахме ръцете й. Останалите се примириха.
— Знаете, че няма да ви се размине, нали? — попита ме Зилинска. — Полицията ще бъде тук всеки момент.
Не трябваше да отваря устата си. Защото в мига, в който чух гласа й, долових онова, което исках да разбера.
Страх.
Глава четеридесет и седма
Никога не се бях качвала на ски досега, затова се наложи Харисън да носи всички провизии на гърба си, докато аз се опитвах да се концентрирам единствено върху това да се движа напред, без да падам. Всеки път, когато решимостта ми се изпаряваше, се фокусирах върху фигурата му, плавно носеща се пред мен. Въпреки многобройните изкълчвания на глезените ми, ледените пръски върху лицето и десетките падания по гръб, когато гледах леките му движения и увереността, с която се плъзгаше напред, се мотивирах отново. Щом веднъж стигнехме до града, нещата щяха да са изцяло в моите ръце, но засега се чувствах по-сигурна и спокойна, знаейки, че той е до мен. Кармен беше натъпкала една калъфка от възглавница с провизии за пътя. Имаше четири четки за зъби (нямах идея откъде ги беше намерила), кутия с полуготов ориз, четка за коса, найлонови торбички и бутилка с вода. Беше едно такова разнообразие от вещи, наподобяващо торбата, която използвахме на сборището ни.
Харисън бе необичайно тих, докато се приготвяхме, потънал в собствените си мисли. В началото предположих, че мисли за баща си и Джун. Това, което се случи, сигурно беше много тежко за него. Чудех се какво щеше да стане, ако налетим на тях някъде в града. Щяхме ли да се направим на непознати? Така или иначе, беше твърде малко вероятно да се засечем при положение, че бяха тръгнали преди повече от час и то със сноумобила, докато ние кретахме на ски. Точно преди да потеглим обаче, Харисън се обърна към мен и каза:
— Сигурно няма да проработи, нали знаеш?
— Какво имаш предвид?
— Дисковете. Да, имаме някакви записи. Но Зилинска би могла да завърти нещата така, както й е угодно. Все пак никой не очаква към „лошите“ момичета да се отнасят добре, нали? Тя има документирани всички провинения, които някога сте правили. Тъй като не са достатъчно глупави да сложат камери в подземията и тунелите, имаме записи само на това, което се случва със „златните“ момичета. А то далеч няма да е достатъчно да затворим училището.