— Хм, не — отвърнах, — може би трябва да кажем на някого. Това звучи като нещо, което биха ти позволили да направиш.
Тя поклати глава.
— Не. Не ни е позволено да носим лещи. Д-р Спайсър каза, че те само подхранвали суетата ни.
Тя застана пред мивката, изми ръцете си и извади лещите от очите си. Те потрепериха на пръстите й.
— Нося ги, откакто станах шести клас — тихо каза тя и продължи да се взира в тях.
Макар да знаех, че става въпрос само за едни глупави лещи, се присъединих към нея и загледах трептящата гладка материя, отразяваща светлината наоколо. Накрая тя се обърна и ги пусна в тоалетната:
— Сбогом, лещи — глуповато изрече тя.
— Сбогом, сбогом — обадих се и аз, напълно съзнавайки малоумната ситуация.
Щом и двете лещи заминаха в канала, Кармен ми съобщи, че в момента била почти сляпа, затова й помогнах да стигне до леглото си и й подадох очилата. С червения си нос и огромните очила приличаше на някаква ултраинтелигентна мишка от анимационно филмче. Тя легна в леглото си и зазяпа тавана.
— Защо плачеше? — попита накрая.
— Трябва ли да посоча някаква конкретна причина?
Тя се засмя.
— Не. Имаме ги в излишък, май.
— Окей, главната причина беше, че нямам идея как ще си измия косата без шампоана и балсама ми.
— Сериозно ли?
— Да. Не знам как ще се справя с това. Всичко друго мисля, че мога да понеса, но нещата ми…
Чух как се обърна на една страна в леглото си, за да ме погледне.
— Наистина имаш страхотна коса — каза след малко.
Разстлах косата си върху възглавницата и я загледах.
Беше наситено кафява с тънки светлокестеняви, почти руси кичури и две яркочервени малки плитки от двете страни на главата ми — от онзи тип, който имат русалките във филмите. Сплитах ги прилежно всяка сутрин. Знаех, че ще предизвикам много упреци заради тях — ако решаха да се заяждат, момичетата щяха да се хванат първо за тях.
— Забелязала ли си как хората обикновено правят комплименти за косата на момичетата, когато те са грозни?
— Не мисля, че има такова нещо — намръщи се Кармен.
— Не твърдя, че си го казала затова, но просто е странно. Все едно хубавата коса контрастира повече, когато момичето не е особено красиво. Или може би грозните момичета нарочно полагат повече грижи за косата си, отколкото другите, за да имат поне нещо хубаво.
Кармен не отговори.
— Говоря глупости, не ми обръщай внимание.
— Сериозно, мисля, че си много хубава — отвърна тя.
Имаше хиляди начини, по които това изречение можеше да прозвучи съвсем нормално. Ако например досега бяхме ресали една на друга косите си, или след като сме разглеждали стари снимки от детството ни. Но в гласа на Кармен имаше нещо повече — ласкателство, да, но не само — също така завист, неувереност и… така ли ми се стори или… привличане?
— Благодаря ти — казах аз, но не успях да скрия сдържаността в гласа си.
Надвисна тишина. Макар да бяхме заформили някакъв минимален контакт, все още бяхме непознати. Непознати, делящи малка стаичка и несигурно бъдеще. Никой не проговори повече. Кармен захърка леко след няколко минути. Звукът не беше неприятен, звучеше като болно дете. Всъщност дори ми помогна да се унеса. Няколко часа по-късно — не можех да кажа дали насън, или наистина — чух писък.
Глава шеста
Трябваше да сме будни и строени за закуска в седем сутринта, което предната вечер ми се стори абсолютно невъзможно. Но за свое най-голямо учудване отворих очи още в пет. След секундна дезориентация се изправих в леглото и се загледах в тъмната стая. „Не съм сама в това“ — помислих си. Вероятно наоколо имаше поне петнадесет будни момичета, загледани в стените. До мен Кармен не беше сменила огромната си тениска на Джон Ленън. Мисля, че даже не си беше свалила сутиена и изглеждаше така сякаш някой я беше нокаутирал на леглото — устата й зееше отворена, а ръцете й почти докосваха пода. Над нея, малкото прозорче с решетки откриваше гледка към обелената мазилка на стената отсреща, където зееше дупка. Явно преди години и там е имало прозорец. През дупката видях върховете на най-близките дървета от заобикалящата ни отвсякъде гора. Наистина тук бяхме напълно изолирани от света. Което може би не би било толкова зле, ако училището беше приятно място. Представих си всички онези момчета, които са учили тук навремето, тичайки наоколо с белите си ризи и развяващи се вратовръзки, смеейки се силно на някоя вулгарна шега…