— Харесваш белезите ми ли? Украшенийцата ми. Това съм си аз, Джун Пирата — опита се да се засмее тя, но изведнъж лицето й помръкна. — Помнете съвета ми, момичета — намерете си нож, колкото се може по-скоро.
* * *
След закуска най-после се наредихме на опашка за униформите си, които се оказаха скромен памучен панталон и някаква идиотски изглеждаща смесица между риза и поло. Всяка трябваше да избере различен цвят, най-вероятно за да не ги объркваме и да предотвратят евентуалните неразбирателства. Тъй като името ми започва с „А“, имах късмета да съм една от първите, които да избират. Взех си яркожълто, разбира се, любимият ми цвят, откакто се помня. Харесвам го, защото е най-флуоресцентният цвят, който можеш да избереш, без реално да бъде флуоресцентен. Предполагам, че изглеждах като пълен кретен или като зле нарисуван анимационен герой, но в крайна сметка всички изглеждаха по подобен начин. Поне не бях като Мариана Уест, за която остана само гнойно зелено. След това се запътихме към вътрешния двор, където според графика ни щеше да се проведе „тест за издръжливост“. Подредихме се до задната стена на сградата, на една ръка разстояние една от друга. Застанахме притихнали и зачакахме. Изведнъж отвътре изхвърча облечена в спортен екип жена, която с гръмлив глас уведоми едно от по-дебелите момичетата, че нямало да преживее сутринта. След това ни каза името си — доктор Хъндрик.
Шегувате ли се?!? Даже учителката по физическо е доктор!?!
Тя накара дебелото момиче, което мисля, че се казваше Кони, но може би така бях решила, просто защото името подхождаше на дебел човек, да изтича през двора до края на гората и обратно до нас, преди да е изминала една минута. Естествено, Кони не успя, връщайки се за двойно повече време. Д-р Хъндрик я накара да го направи наново, казвайки й, че ще премине теста, ако успее да подобри времето си дори с една секунда. Кони се провали отново, защото вече беше изтощена. Тогава жената я накара да изтича разстоянието за трети път, с надеждата да подобри второто си време. Най-накрая Кони успя и в момента, в който стъпи обратно в редицата с момичета, тя се преви на две и повърна закуската си. Д-р Хъндрик дори не я погледна и махна към следващото момиче да пристъпи напред. Една по една, тя накара всички да извършат пробега до гората и обратно. Очевидно започваше с най-пълните и неатлетични момичета и изпитах истинска гордост, че бях от последните извикани. Едва ли д-р Хъндрик знаеше, че изглеждам така, само защото просто не ядях особено много.
Разбира се, някои от момичетата се опитаха да откажат да тичат. Една от тях се казваше Арден и имаше перманентен грим, татуиран върху лицето си. Когато докторката я извика, тя отказа да изпълни нареждането. Д-р Хъндрик спокойно я отпрати в администрацията, след което с лека усмивка ни уведоми, че вероятно няма да срещнем Арден в следващите седмица или две. Видях как всички се подсмихнаха подигравателно или извъртяха очи с недоверие. Но тя се оказа права. Всъщност никога повече не видяхме Арден.
Следваща беше Джун. Тя изглеждаше най-стегнатата от всички ни — имаше жилаво слабо тяло с релефно очертани мускули. За наша изненада, не успя да се справи със задачата за по-малко от минута и се наложи да тича втори път. Затова пък не й представляваше никаква трудност да подобри първото си време, дори не положи усилие да тича по-бързо. Когато се върна обратно в строя, тя ми намигна и се излегна на тревата под слънцето. Очаквах д-р Хъндрик да й направи забележка, че не се е постарала достатъчно, но тя просто записа нещо в тефтера си срещу името на Джун.
Когато дойде моят ред, изтичах разстоянието перфектно, точно за една минута, и д-р Хъндрик се усмихна одобрително. Бях една от малкото, които не се опитаха да се правят на интересни пред нея. Което далеч не означаваше, че няма да започна да го правя в някой момент, естествено. Просто знаех, че е по-добре първо да се ориентирам в ситуацията. След тренировката си взехме душ, после дойде време за обяд и отново общо събрание с д-р Спайсър, на което на всяка беше съобщен часа и мястото на индивидуалните й психиатрични консултации. Последва глупава игра за „сплотяване“, която в крайна сметка постигна първоначалната си цел, тъй като прекарахме по-голямата част от времето да я осмиваме. След това: семинар относно злоупотребите с наркотични вещества, отново гимнастика и накрая групова среща, на която буквално ни накараха да повтаряме на глас колко благодарни сме за живота, който имаме, и куп подобни глупости. Чак след като вечерята приключи, имахме двадесет свободни минути преди проверките по леглата. Явно това щеше да бъде единственото време, в което да се радваме на някаква свобода. Макар че свобода беше доста силна дума, като се има предвид, че не можехме да ходим, където си искаме. Имаше строго определени места, където ни беше позволено да бъдем. Всъщност забелязах, че през целия ден ни водеха само по едни и същи коридори. Параноичната част на мозъка ми веднага започна да се чуди какво ли криеха всъщност толкова старателно. Свободолюбивата част пък просто искаше повече пространство. Това е едно от нещата, които никога не забелязваме, когато го имаме — способността просто да се разходиш, където искаш, без някой да те следи. Да тичаш, да викаш, да се обадиш, на когото пожелаеш. Представих си Тревор, седящ сам в любимия ни ресторант и усетих обсебващо желание да бъда при него — нищо скъпо, нищо изискано — просто аз и той в Тако Бел. Липсваше ми и му завиждах. Завиждах му за свободата, която ми бяха откраднали.