Половината от момичетата използваха така нареченото „свободно време“ направо, за да се пъхнат в леглата, а другите слязоха долу в общата стая. Усамотих се в банята за няколко минути, просто за да си подредя мислите, след което слязох долу при тях. Веднага забелязах, че Джун вече е в центъра на вниманието. Когато отворих вратата, тя тъкмо им разказваше на висок глас, че според нея цялото това училище било пълна комедия. Беше избрала яркорозова униформа и приличаше на някакво диво цвете, изпъкващо на поляна със сини, кафяви и зелени цветя.
— Вземете например встъпителната реч на д-р Спайсър — каза тя. — Били сме опасни за самите себе си? Мразели сме се?
Произнасяше „Р“-то по типично френски начин. Беше сладко всъщност.
— Пълни глупости — продължи тя. — Е, не се съмнявам, че някои от вас, откачалки, мразите тялото си, защото сте прекарали твърде много време близо до хладилника, а мама и татко никога не са ви обръщали внимание. Само че това ни прави интересни всъщност.
— А тези белези, Джун? — попита едно от момичетата, което беше извърнало поглед при споменаването на думите мама и татко.
— Обичам белезите си — отвърна Джун сериозно. — Карат ме да се чувствам жива.
— Някой да е виждал Арден? — прекъсна я Кармен изведнъж.
— Не се притеснявай за Арден, тиквичке — отвърна Джун невъзмутимо, — тя вече няма проблеми. Ние сме тези, на които им предстоят проблеми. И то големи. Скоро нещата съвсем ще се оплескат.
— Защо? — попитах тихо. — Какво е станало миналия път?
— Не си мислете, че някой тук иска да ви помогне — също толкова тихо каза тя и всички напрегнахме слух. — Това е само заблуда. Защо смятате ни оставиха сами на закуска? Не мислете, че никой не ни е наблюдавал. Напротив, гледаха ни. Оценяваха ни.
Знаех си. Помислила си го бях още сутринта.
— Искат да ни разчистят. Да ни сортират, така да се каже. Ще ни предизвикват все повече и повече, докато по-слабите не успеят да издържат и не останат само тези, които те искат.
Побиха ме тръпки. Почувствах се като животно, което е угоявано, докато стане време да му прережат врата.
— За какво им е да го правят? — попитах.
Тя сви рамене.
— Не зная. Миналата година не издържах достатъчно, за да разбера. Изхвърлиха ме, казах ви защо.
— Нямам търпение истинските училищни занятия да започнат — обади се налудничаво изглеждащото момиче, с което се бяхме сдърпали на закуска. Тя се казваше Райли и беше седнала сама в най-тъмния ъгъл на стаята, като единствено очите й проблясваха на светлината. — Умирам да се махна от тази противна стая.
— Може би искат да разберат кои от нас са напълно психо, за да не въздействат зле на останалите? — обади се Кармен отново.
— Зная само, че не ни чака нищо добро в тази дупка. Бъдете нащрек, девойки.
Лицата на момичетата, които се правеха на готини по време на закуската, помръкнаха. Само за един ден Джун се беше превърнала в импровизирана кралица на групата и виждах как раздразнението се настанява в очите им. Знаех и какво се въртеше в главите им: „Коя, по дяволите, си мисли, че е тая?“ Със сигурност щеше да се стигне до сблъсък и рано или късно Джун щеше да бъде свалена от трона, който им измъкна под носа на закуска. Тя явно също усети нарастващото напрежение, защото плесна с ръце и каза:
— Както и да е. Или приемете съвета ми, или го забравете. Всеки да се оправя сам.
Всеки да се оправя сам — не звучеше толкова трудно. Откакто се помня, бях добра в това.
Глава седма
Следващата сутрин отново се събудих по-рано и станах да си взема душ, внимавайки завесите в банята да не събудят Кармен. След това се увих с голямата жълта кърпа и седнах на края на леглото, играейки си с връхчетата на мократа си коса. Явно бях седяла така доста време, защото изведнъж чух съненият глас на Кармен: