— Не е въпросът в парите, Анжела. Не сме сложили балсам, защото така сме преценили.
— Искам да попитам нещо относно „Хидън Оук“, може ли?
— Разбира се, стига да мога да отговоря.
— Какво всъщност се опитвате да направите тук?
— Мисията на „Хидън Оук“ е да ви насочим в посоката, която смятаме за правилна — поведението ви, мисленето ви, всичко.
— Тоест, един вид, да ни излекувате?
— Като крайна цел, да.
— Само че повечето от нас не са дошли тук, защото родителите ни искат да се оправим. Повечето сме тук по простата причина, че са искали да се отърват от нас.
— Не мисля, че това е вярно. Кой е с цинична гледна точка сега?
— Не можем да се прибираме вкъщи за празниците, лятната ваканция е само един месец и дори тогава сме задължени да посещаваме кампус, който вие сте преценили.
Дори не можем да говорим по телефона с родителите си, освен ако те не ни се обадят. Повечето от този тип „поправителни“ училища разрешават на родителите да бъдат част от живота на учениците им. Но не и „Хидън Оук“. Тук ни държите скрити. Защото всички са се отказали от нас, нали? Защо не ни оставите просто да правим, каквото си искаме? Не виждате ли, че никой не се интересува повече от нас и няма да ви държи сметка?
— Разбирам накъде биеш и действително в думите ти има зрънце истина, но си прекалено песимистично настроена, за да видиш цялата картинка. Изолацията ви е просто част от терапевтичния процес. Важно е в момента, в който сте готови да се върнете при родителите си, да няма и помен от старото ви поведение.
— Имам много богат опит с лъжите, д-р Зилинска. И простете ми, но не вярвам на нито една ваша дума. Смятам, че криете нещо.
Тя ме погледна остро. КЛИК.
— Бях толкова искрена с теб, колкото ми позволява политиката на училището, Анжела. Недей да поругаваш тази си привилегия.
— Много ли пари печели училището?
— Този въпрос е неприемлив.
— А вие колко пари изкарвате?
— Ти си умно момиче, Анжела. Със сигурност осъзнаваш колко продължително и съзнателно насочваш разговора ни далеч от посоката, в която трябва да бъде. Напомням ти, че времето с мен, е единственият шанс да успееш да подредиш живота си правилно и да започнеш наново.
— Искам да открия една семейна приятелка, която учи тук. Можете ли да ми помогнете да го направя?
— Познаваш някое от момичетата от преди? Кое?
— Пилар Феликс.
Видях как тя замръзна за момент. Допря химикалката до устните си, за да спре трептенето им. След това сякаш се опомни и продължи:
— Новите ученички нямат право да комуникират с останалите за поне още две седмици. А сега, бих искала да насоча разговорът ни отново към теб и твоите чувства.
— Знаете ли какво? Не мисля, че съм в настроение да обсъждам чувствата си днес, д-р Зилинска.
Тя бавно обърна монитора на компютъра си към мен, така че да виждам ясно екрана. На него имаше дузина черно-бели видеоклипове. Тя натисна с мишката два пъти върху първия и зачака. Изведнъж видях себе си в стаята ми, седяща до вратата, докато Кармен се строполява от леглото на пода, стиснала малката камера в ръце.
— Би ли ми обяснила какво ви накара да извършите тази вандалщина?
— Трябваше да ни предупредите, че ще ни снимате — казах аз. — Това е против основните ни човешки права.
— Записвайки те тук, родителите ти достатъчно ясно потъпкаха тези ти права. Сега виждам, че ти явно смяташ за допустимо да рушиш училищната собственост. Още повече ме изумява нахалното ти обяснение на ситуацията. Не ти ли мина през ума, че опита ви да свалите камерата ще бъде заснет на същата тази камера, преди да я съборите?
— Откъде да знам. Не мислех за това тогава. Бях ядосана.
— Именно. Дори не си помислила за бъдещите последствия от действията си.
— Ми… не.
— Знам, че си живяла именно по този начин досега. От ден за ден, без план за следващия.
— Започва да ми омръзва да ме изкарвате толкова болна.
— Извини ме, че не ти го спестявам Анжела, но ти си болна. Ако не положиш усилия да се поправиш, щом веднъж станеш на осемнадесет, родителите ти няма да имат грижата да се опитват да ти помагат повече. Ще затънеш в наркотици и всякакви други вредни навици, които накрая ще те убият. Така че да, трябва да приемеш, че си достатъчно болна, за да бъдеш тук, и че тези срещи с мен, колкото и да са ти неприятни, са единственият ти шанс.
— Искате да ми кажете, че… какво? Животът ми ще е провал, само защото не мисля задълбочено за бъдещето си?
— Искам да кажа, че не уважаваш достатъчно себе си, за да приемеш временния дискомфорт и неяснота и да положиш усилия, които да ти гарантират успех в един бъдещ момент. Ако сега ти дам двайсет долара при условие да ми върнеш сто долара утре, ще се съгласиш, нали? Защото днешната Анжела не дава и пет пари за утрешната Анжела. Например, ако гаджето ти те покани на романтична вечеря, макар да знаеш, че когато се напие, става опасен, сегашната Анжела ще отиде. Няма да помисли, че по-късно той може да я пребие до смърт. Не казвам, че не се грижиш за себе си — казвам, че правиш само това, което ти е угодно в настоящия момент. Освен това се страхуваш, че в тези ни срещи аз ще разбера, че си лъжкиня, че си недостойна да получаваш обич или уважение, от когото и да било.