— Тревор никога, никога не ме е удрял! — извиках аз.
По принцип не позволявах на някой доктор да ме извади извън релси. Речите им или ме отегчаваха, или ме дразнеха. Но сега просто побеснях.
— Кой, по дяволите, ви е казал тази лъжа?!?
Д-р Зилинска се усмихна.
— Беше просто пример, Анжела. Но виждам, че може би има нещо, което искаш да ми кажеш за Тревор. Той ти е бил гадже до, преди да дойдеш тук, нали?
Нямам си на идея какво бяха наговорили родителите ми на тази жена. Направо бих убила някой, за да хвърля поглед върху досието в скута й.
— Той е чудесно момче и никога не би ме наранил — кратко казах аз. — Обича ме.
— Разбирам — беше всичко, което д-р Зилинска каза.
Отново си дадох сметка колко тъпи са подобни терапии. Но имаше нещо, което ме озадачи. Не ми дремеше какви ги приказва побърканата лекарка, бях видяла нещо на компютъра й, преди да пусне видеото. Всички момичета бяха в леглата си. Всички, освен Джун.
Тя дори не беше в стаята си.
Глава девета
Първата седмица бавно се изтърколи. Всички сякаш бяхме преминали насън тези няколко дни, преглътнали бяхме идеята, че сме под непрекъснато наблюдение и дори вече никой не се оплакваше от прекомерното изтощение. Да не ти пука за нищо, изглежда, беше добра житейска философия в „Хидън Оук“. Така или иначе, социалният ни живот не струваше. Слава Богу, поне си имах Кармен, която се оказа от онези тихи момичета, които щом веднъж се разговорят, нямат млъкване. Прекарвахме по цял ден заедно и поне ни беше забавно.
Останалите момичета ме отбягваха. Хвърляха ми от онзи погледи, тип „За коя се мисли тази“. Напълно го очаквах — бях прекалено устата, когато имах какво да кажа, прекалено открояваща се от тълпата (повечето имаха вид на глезени богаташки дечица, докато аз бях разкрепостената блондинка с многото лунички). Никой не посмя да ми направи мръсно открито, всичко се изчерпваше само с шушукания и обичайните злобни коментари, които завистливите момичета правят. Райли обичайно беше в центъра на това. Винаги сменяше темата на разговор, когато аз се присъединявах към групата им. Понякога просто заставаше така, че да ми пречи да виждам или се пресягаше през мен, уж, за да свърши нещо.
Така и не можех да разбера какво се случваше с онези момичета, които се вкарваха в някаква беля. Те буквално изчезваха. Една сутрин, когато се събудихме, наоколо се разнасяше отвратителна миризма на някакви химикали и ненадейно Мариана Уест изчезна за цели три дни. Филипинката, която се казваше Тереза, заедно с Вероника Менх решиха да пробват да издълбаят тунел под мивката, просто за забавление. Не ги хванаха, но забравили да сложат после болтовете обратно и когато на следващия ден Райли си миела лицето, мивката се откачила и паднала върху крака й, разкъсвайки го почти до костта. Тя прекара няколко дни в болничната част, докато я зашият, а Тереза и Вероника сякаш се изпариха за няколко дни. Киара Бейнс беше успяла да се сдобие със сгъваемо ножче отнякъде и известно време преди груповите терапии го вадеше и го размахваше наоколо. Докато един ден д-р Спайсър не се появи изневиделица и Киара също беше изпратена незнайно къде.
Джун сядаше при нас на обяд от време на време, но по-често ядеше сама. Беше се превърнала в аутсайдер. Аутсайдер и кралица едновременно. Носеха се слухове, че била на двайсет години! Други пък твърдяха, че била болна от СПИН. Имаше теории даже, че е тайно наета от лекарите, за да ни следи, и затова е толкова наясно с нещата наоколо.
Една сутрин на информационното табло се появи съобщение за извънредна „групова терапия“. Бяха отбелязани няколко имена, между които и моето, да се явим в една от стаите на втория етаж, която досега не ни беше разрешено да посещаваме. Всички се отправихме натам в добро настроение, най-после очаквайки да се случи нещо ново. Щом влязохме, видяхме, че в средата на стаята имаше дълга маса с дебела покривка и тежки сребърни прибори. В центъра беше сервирано огромно количество храна — същите студени мазни кюфтета, които обичайно вечеряхме в трапезарията със също толкова студена гарнитура и няколко зърна грозде, вече почти ферментирало. Но сервирано в такова изобилие можеше да мине дори за вкусно. Д-р Спайсър седеше отстрани на масата в един ъгъл до огромен прозорец. Навън валеше от сутринта, но не от депресиращия дъжд, а от онзи силен порой, който те кара да се чувстваш щастлив, че си вътре на топло и сухо.