— Седнете момичета — каза тя.
Предната вечер бях влязла в конфликт с Тереза, който завърши с топка нейна коса в юмрука ми и днес бях решила да не си навличам никакви проблеми. Оставих другите да си изберат места. За съжаление, противно на целта ми, накрая се наложи да седна до Райли, от която можех да очаквам да забоде вилицата си в окото ми, ако й се удаде подобна възможност.
— Яжте — нареди д-р Спайсър отново.
Зяпнахме в храната мълчаливо.
— Вие само ще ни гледате ли? — попитах аз.
— Засега, да.
— Не е ли малко… странно? — попитах отново, усещайки как доброто ми предчувствие за деня се изпарява.
— Започвайте — нареди сухо тя.
Чувствах се все едно се храня в къщата на дядо и баба. Молиш някой да ти подаде солта, въпреки че и сам можеш да я стигнеш, само и само да нарушиш тегнещата тишина. Най-после, след няколко минути механично дъвчене и зяпане в стените, Райли се обади високо и ясно.
— Ама това е пълен абсурд!
Всички избухнаха в смях и не успях да се сдържа да не се присъединя, просто защото беше вярно. Д-р Спайсър не каза нищо, само си записа нещо в тефтера. Въпреки изражението й, казващо имам гигантски план за вас, момиченца, всъщност изглеждаше отегчена и изморена, сякаш беше вгорчавала живота на провинилите се вече твърде дълго. След като не направи забележка на Райли, като че ли всички се поотпуснахме. Ребека попита дали има още някой, при когото тоалетната да мирише така гадно. Друг се обади, че вероятно има връзка с миризмата на химикали отпреди няколко дена, а Сами, съквартирантката на Ребека, добави, че най-вероятно вонята идвала от каналите и така нататък. Тъкмо си наливах още от странно изглеждащия воднист червен сок, когато д-р Спайсър силно извика:
— Спри!
Всички замръзнахме. Бавно върнах каната със сок обратно на масата, покапвайки няколко капки върху бялата покривка.
— В следващите пет секунди, ще помоля всяка от вас да гласува за някоя от присъстващите. Която събере най-голям брой гласове, ще трябва да излезе навън и да прави обиколки на двора. Пет, четири, три, две, едно. Ребека — ти си първа.
Ребека, която имаше страхотна татуировка на змия на ръката си, я погледна озадачено и попита:
— Трябва да избера някой, така ли?
— Да. Ако не желаеш, трябва да излезеш и ти да направиш обиколките.
Хвърлих поглед към прозореца. Дъждът още повече се беше усилил и вече падаше на плътна завеса. Върховете на дърветата се огъваха от силния вятър. Защо изобщо правехме каквото ни каже? Момичетата, които пристигнаха тук преди една седмица бяха бунтарски настроени. Какво се случи с нас? Явно след седмица постоянно изпълняване за заповеди, накрая ни беше станало навик. Ребека се загледа в стената пред себе си, галейки дългата си коса, и накрая каза:
— Избирам Райли.
Умен ход. Райли нямаше достатъчно приятелки, които да се застъпят за нея. Всички избрахме нейното име. Щом дойде редът й, тя отказа да посочи някой.
— Райли, ще те помоля да се преоблечеш в спортните си дрехи. Д-р Хъндрик те чака на вратата пред двора. Ако не се появиш при нея до пет минути, ще си заслужиш пет часа изолация в мазето. Свободна си.
— Не говорите сериозно — зяпна Райли. Нямаше да се разплаче, но видях как една вена на врата й започна да пулсира по-силно. Като видя, че д-р Спайсър изобщо не се шегува, тя стана и като прошепна „Господи, колко ви мразя само“ бавно излезе от стаята.
— Продължете обяда си, момичета — заповяда д-р Спайсър.
Никой не можа да хапне повече. В центъра на масата имаше супник с рядка течност, която изведнъж Лорийн предложи да сервира на всички. Колко мило само. Същата тази Лорийн се беше изплюла гнусно пред вратата ми преди няколко дни. Предполагах как ще продължат нещата. Ще се номинираме, докато тук не остане само една. Ребека или Лорийн може би. След няколко минути д-р Спайсър ни спря отново и каза:
— Анжела, кого избираш?
— Лорийн! — изстрелях аз, може би прекалено бързо.
Ребека също избра нея. Очаквах да чуя Лорийн да каже моето име, но тя избра Сами. Д-р Спайсър накара и Сами, и Лорийн да тичат в двора. Така, малко по малко в стаята останахме само аз, Ребека и д-р Спайсър. С Ребека седяхме и се гледахме от противоположните краища на масата, като някаква стара злобна двойка.