— Когато влезете в основната училищна сграда следващата седмица, ще откриете, че там работи малко магазинче. Можете да закупувате оттам различни неща, като тоалетни принадлежности и други „глезотии“, използвайки кредити. Кредити ще получавате като награда за доброто си поведение.
Тя подаде малко тефтерче с химикалка на мен и Ребека.
— Правилата са следните: Когато кажа някаква дума, ще записвате в тефтера срещу нея думата „мое“ или „общо“. След това ще прочета отговорите ви. Ако и двете сте писали на една дума „общо“, всяка ще получи по тридесет кредита. Ако едната е написала „общо“, а другата „мое“, тази, която е написала „мое“ ще получи петдесет кредита, а другата нищо. Ако и двете напишете „мое“, нито една от вас не получава кредити. Ясно ли е?
Помолих я да повтори още един път указанията и използвах времето, докато говореше, за да си изградя стратегия. Би било най-добре, ако пишехме „общо“ на всичко. Но ако разчитах на Ребека да мисли по същия начин, бих могла да напиша „мое“ и така да получа повече. Като се замисля сега, може би щеше да е по-добре да бях писала „общо“ всеки път, просто за да запазя Ребека като приятелка. Но тогава не можех да мисля за нищо друго, освен за козметика „Пантен“. Щом се нагласихме да започнем играта, видях бегло останалите, тичащи под дъжда, с коса прилепена за гърба им, тракащи със зъби от студ. Добре, че си бях вътре! С Ребека не се погледнахме повече. Написахме набързо избора си и дадохме листчетата на д-р Спайсър. Тя им хвърли бърз поглед и кимна.
— И двете не получавате нищо.
Подсмихнах се. Егоистични кучки. И двете. Втория път, когато д-р Спайсър погледна тефтерчетата, обяви:
— Анжела, петдесет кредита.
Ребека не ме погледна. Зяпаше съсредоточено в ноктите си. Последния път и двете не получихме нищо.
— Голяма си късметлийка — най-после ме погледна Ребека. Усмихваше се леко. Все пак знаеше, че всяка е сама за себе си.
— Свободни сте да си ходите — обади се д-р Спайсър. — Ако и двете бяхте писали: „общо“ и трите пъти, сега щяхте да имате по деветдесет кредита.
— Схванахме идеята, док — отвърнах, извиквайки в съзнанието си образа на шише балсам за коса.
Тъпото е, че вярвах, че съм спечелила нещо. Не осъзнавах, че приемайки да играя игричките на д-р Спайсър, вече бях загубила. Още не знаех точно какво.
Глава десета
След като бях прекарала часове във въображаеми разговори с Тревор и му бях съчинила поне дузина писма в главата си, един следобед най-после ни разрешиха да напишем имейли, до когото искаме и да ги изпратим. Естествено, щяха да прочетат всяка дума, в това нямах ни най-малко съмнение. Дори беше възможно всичко да е лъжа и писмата ни никога да не напуснат кабинета на д-р Зилинска, но все пак опитах. След като безуспешно пробвах да се свържа с интернет (предполагам нарочно го бяха спрели, докато не прочетат писмата), просто седнах и написах всичко, което толкова отдавна се въртеше в главата ми.
Трев,
Не знам в какъв вид ще пристигне това писмо до теб, защото лекарите тук казаха, че ще го изпратят, само ако съдържанието му е подходящо. Предполагам, за да не получавам никакви лоши влияния от външния свят. Не че ти би могъл да ми влияеш зле, естествено.
Ако ми отговориш, монахините (момичетата тук са започнали да наричат докторките така, отива им) ще го прочетат, след което ще го принтират и ще ми го дадат. Досега не съм получила нито едно писмо и според тях никой не ми е писал, откакто съм дошла. Така че пиши ми, задник такъв!
Изненадана съм, че дори майка ми и баща ми не са ми писали. Вярно, че не са ми от най-големите фенове в момента, но поне би трябвало да знаят, че ще изглеждат като по-добри родители, ако пишат на дъщеря си. Представяш ли си? Точно когато си мислех, че не биха могли да направят нещо, с което да ме наранят още повече, те го направиха.
Какво става с теб иначе? Предполагам, че ще четеш това на супер готиният нов телефон на Лорънс, докато се шляете из мола, нали? Вероятно той даже стои до теб, питайки какво става с лудата чика. Кажи му, че момичетата тук спят заедно в едно легло или нещо подобно. Сега сериозно: къде спиш тези дни? Мисля си много за теб.
Последно: Сещаш ли се как ти каза, че може би заминаването ми в „Хидън Оук“ е хубаво нещо, защото сме щели да имаме време за собствените си проблеми? Тогава казах да, но не го мислех.