И двете с Кармен поклатихме отрицателно глави. Имах си достатъчно проблеми тогава — Тревор, дядо ми, родителите ми. Хич не ми беше до това.
— И аз не се бях поинтересувала — продължи Джун тихо, — докато не ме изритаха по време на миналогодишната ориентация. И да ви кажа честно, първите няколко страници в интернет са чиста пропаганда, анонимни статии, хвалещи смелите техники на училището и подобни глупости. Само че, ако се поразровите по-надълбоко, ще намерите няколко мнения на момичета, които вече са били тук. От думите им се усеща, че са тотални развалини, че са зле, много зле. Имало е опити да затворят училището. Неуспешни, разбира се. Кой съд ще повярва на думите на група истерични тийнейджърки?
Тя изглеждаше толкова истински ядосана, че дори не ми мина през ума да оспоря това, което казва. Но беше пропуснала нещо много важно — „Хидън Оук“ не е бил затворен, защото техниките му успяваха — поне за една част от момичетата. Вместо това тихо я попитах къде е била онази нощ, когато видях стаята й празна на компютъра на д-р Зилинска и как е успяла да се измъкне. Тя не каза нищо, само ме погледна ококорено и сложи пръст пред устните си. След това продължи, сякаш изобщо не беше чула въпроса ми.
— И повярвайте ми, дори не искате да знаете защо старото момчешко училище „Хийт“ е било затворено. Няма да можете да спите доста време, ако разберете какво се е случило зад същите тези стени тук.
— Какво, какво? — опули се Кармен.
Джун се загледа в ивицата светлосиньо небе над гората и каза:
— Все още не сте готови да го чуете.
— Ама каква си кралица на драмите само — изпуфтях аз.
— Отивам да се поразходя — отвърна тя.
Естествено, всички знаехме, че това не е позволено, но тя просто остави чинията си и бавно пристъпи на двора, докосвайки върховете на високите треви с ръце, сякаш бяха нейна лична плантация или нещо от сорта. Зачудих се защо ли никой от надзирателите не казва нищо. Едва когато се върна (а нямаше къде да избяга — това беше най-лошото на „Хидън Оук“), получих отговор на въпроса си. Бяха я оставили да го направи, само за да могат да я накажат след това. Джун прекара следващите пет часа заключена в малка стаичка в мазето. Наказание със самота. Изглеждаше дори приятно, в сравнение с това, което очакваше останалите от нас.
Джун пропусна следващите часове със странни тестове и интервюта. Аз бях с групата, с която бях и миналия път. Бяхме в същата стая, но два от столовете бяха дръпнати настрани и облегнати на стената. Д-р Спайсър нареди двете с Ребека да седнем на тях. След това се разположи до нас и ни загледа с очакване, докато Райли, Лорийн и Сами зяпаха към нас мрачно.
— Какво става докторе? — попитах накрая.
— Вие двете с Ребека победихте миналата седмица, затова сега на вас се пада отговорността да решите кой да получи стоте кредита накрая на тази игра.
— Не съм убедена, че искам да взема такова решение, д-р Спайсър — обади се Ребека.
Явно и тя беше забелязала гневния поглед на Райли, който тя стрелваше към нас периодично. Да го играем важни в момента беше равносилно на самоубийство.
— Какви ще бъдат критериите ви? — попита Спайсър, игнорирайки Ребека. Явно нямаше мърдане от задачата.
— Какво ще правим? — прошепна тя към мен.
— Нещо абсурдно. Избери число от едно до двайсет.
— Окей.
— Така — започнах аз. — Ребека е избрала число от едно до двайсет. Изберете си и вие по едно и да го чуем. Което е най-близо до това на Ребека, печели.
— Десет — каза Сами.
— Единадесет — обади се криво Райли.
— Девет — завърши Лорийн.
— Смотли — заяде се Сами.
— Моето число е четиринайсет — каза Ребека.
Вдигнах ръка. Не можех да оставя Райли да спечели.
Не и след като ме беше обидила. Не и след като не спираше да говори зад гърба ми и да саботира всичките ми опити да се сприятелим.
— Моето пък е четири. Четиринадесет минус четири е десет. Сами, ти печелиш.
— Суперско.
— Райли, Лорийн, заминавайте за обиколки — заповяда д-р Спайсър.
Вечерта двете с Кармен седяхме сами както обикновено, ровейки в салатата си, оплаквайки се една на друга колко сме изморени. Главата ми щеше да се пръсне от мисли за Тревор и изгарях от желание да разкажа на Кармен за него, майната им на камерите.
— Забелязваш ли — прекъсна мислите ми тя, — че малко по-малко сякаш ни разделят на строго определени групи?