— Ъ? — отвърнах с пълна с домат уста. — Какво имаш предвид? — попитах, когато преглътнах.
— В началото всички бяхме заедно. Аз се падах в групата ти при общите терапии, друг път Кони, например. Но сега сме едни и същи хора всеки път. Примерно никога, ама никога не съм се падала с Джун. Винаги съм с добрите момичета. Или с по-добрите момичета, по-точно.
— Не смятам, че са ме сложили в някаква точно определена група — замислено отвърнах аз.
— Напротив. Ти си с лошите.
— Не смятам — повторих аз.
И наистина не мислех така. Тук имаше доста по-трагични случаи от мен, Ребека или Лаура. Онази ужасяваща миризма, която ни събуди в началото, се беше оказало, че идва от стаята на едно от най-сбърканите и откачени момичета тук. Подпалила си униформата в мивката и тъй като на етажа нямаше кой знае колко модерна климатизация, прекарахме целия следващ ден в давене и кашлица от найлоновите изпарения. Освен това, Арден и Долорес — и двете вероятно изключени, едната заради кошмарно поведение, а другата заради злоупотреба с лекарства. А, и Би — която търгуваше по доста гнусен начин с малкото разрешени медикаменти (ако някое от момичетата, на които беше позволено да взема определени лекарства заради здравословните си проблеми, запазеше хапчето под езика си и след това го дадеше на Би, тя му уреждаше по някой допълнителен кредит по време на игрите). Шаная поздравила д-р Зилинска със силен юмрук в лицето, задето докторката я нарекла нарцистична. Тереза пък толкова често беше в мазето, изтърпявайки поредното си наказание, че понякога забравяхме, че е тук. В сравнение с всички тях, направо бях ангелче. Момичетата в моята група просто опитваха да гладуват до смърт, мечтаеха за бягство и понякога се самонараняваха. Съвсем нормални неща, нали?
— Но защо ли държат лошите с лошите, а добрите с добрите? — продължи Кармен. — Не е ли по-логично да правят обратното? Да ни държат всички заедно, за да можем евентуално да си помогнем една на друга?
— Колко мило и наивно, Кармен.
— Сериозно говоря. Не схващам.
На мен пък ми се струваше напълно логично. Лошите бяха държани в една група с лошите поради същата причина, поради която в градовете правителствата строяха гета. Управляващите искат да държат негодните хора заедно изолирани, за да не докосват и омърсяват всичко останало. Тъкмо щях да кажа на Кармен това, когато чухме трясък, последван от силен писък откъм масата с храна. Видяхме Райли да лежи на пода, а Джун стискаше косата й в юмрук. В другата си ръка държеше чаша с димяща вряла вода и периодично изсипваше по няколко капки върху опитващата да се освободи Райли. Всеки път, щом врящата вода докосеше врата на Райли, тя издаваше пронизителни писъци и още по-яростно се опитваше да се измъкне. Другите момичета образуваха кръг около двете, жадни за зрелище, и насърчаваха Джун с пронизителни викове. Надзирателката се опита да хване ръката на Джун, но тя я отблъсна силно и продължи зловещото си изпълнение. По това време Райли вече крещеше пълни безсмислици, а вратът й беше червен като домат. Надзирателката отново се опита да издърпа Джун за ръката, при което останалата вода се изля върху ревящата на пода Райли. Определено смятах, че е ужасно да изливаш вряла вода върху жив човек, но от друга страна, малко съжалих като видях чашата празна. Заместник-директорката се появи светкавично и Джун, напълно осъзнаваща какво я очаква, се остави да я отведат като осъден на смърт престъпник. Преди да я издърпат през вратата обаче, тя посочи право към мен и промърмори нещо неразбираемо.
Същата вечер, докато с Кармен се подготвяхме за сън и чакахме да чуем отчетливото заключване на вратата, чух как тя бавно започна да се отваря. Обърнах се мигновено, само за да видя как една ръка бавно постави голяма лъжица, явно открадната от трапезарията, между вратата и магнитната ключалка. След това ръката изчезна. Десет часа удари и ключалката прещрака, но вратата остана отворена.
— Кармен, какво става? — прошепнах аз.
— Хм — измърмори само тя, прокарвайки нервно пръсти през косата си.
Не махнахме лъжицата, естествено. Не я бяхме сложили ние, така че едва ли щяха да ни накажат за това. А възможността за приключение, случващо се под носа на докторите, беше твърде вълнуващо, за да я изпуснем. Легнахме си в леглата, не откъсвайки поглед от вратата, а очите ни просветваха в тъмнината.
Най-накрая нещо се случваше.
Глава дванадесета
Чакахме.
И чакахме.
Най-накрая аз заспах. И тогава, в просъница, изведнъж чух леко скърцане. Отворих очи и ме заслепи ярка светлина, идваща от коридора. До мен Кармен беше седнала в леглото си, покривайки очите си с ръце и пипнешком търсейки очилата си.