— Време е за занятия, момичета — чух гласа на Джун.
— Посред нощ е, по това време няма занятия — измърмори тъпо Кармен. Горката, никога не схващаше, когато някой се шегува.
— Ставай, да тръгваме — изръчках я аз.
Цялата магия щеше да се развали, ако попитах Джун къде отиваме, затова просто се пъхнахме в обувките си, мислено поздравявайки я за хитрия начин да задържи вратата ни отворена. Тихо се запромъквахме по коридора и старото стълбище към първия етаж. Вратата към двора беше подпряна по същия начин с голяма тенекиена лъжица. Тя внимателно я притвори зад нас, намествайки лъжицата по-добре, и излязохме на двора. На лунната светлина „Хидън Оук“ приличаше на огромно древно гробище. Портите и полуразрушените сгради напомняха на зловещи крипти и надгробни плочи. Пясъчните пътеки бяха изчезнали в тъмнината — виждаше се само черна земя и разкривените силуети на дърветата в гората пред нас. Джун нямаше фенерче, затова се движехме бавно и внимателно, като малки деца, изгубени в гората. Тя обаче, очевидно знаеше накъде отива, криволичейки между сивите порутени стени с уверени стъпки. Промъквахме се тихо след нея, без да кажем нито дума — въпросите само щяха да развалят изненадата от крайната цел. Намалихме темпото, едва когато стигнахме до основната сграда, осветена с няколко огромни фенера.
— Вътре ли ще влизаме? — не издържах накрая аз. — Но как?
— Не сега — поклати глава тя. — Ще имаме достатъчно време да влезем там скоро.
Щом преминахме с повишено внимание осветения участък и оставихме училището зад нас, Джун уверено се насочи към тъмната гора пред себе си. Нямах идея как се ориентира накъде да върви. Едва когато стигнахме до самото начало на гората, видях тъмна пътечка, водеща навътре в мрака. Потреперих. Не си бях сложила чорапи и усещах студената земя през платненките си. Докато стояхме в среднощния мрак, отново потреперих, но не от студ. Бяхме толкова уязвими в момента. А из училището се говореше, че наоколо се навъртали вълци.
— Къде отиваме? — прошепна Кармен.
— Тихо — сряза я Джун, докато й подаваше ръка, за да прескочи огромно паднало дърво. — Чувате ли? — попита тя с блеснали очи.
Заковахме се на място.
— Чувате ли го? — повтори тя.
Поклатихме отрицателно глави.
— Жалко — разочаровано каза тя. — Хайде, продължаваме.
Тя продължи по малката пътечка навътре. Кармен изглеждаше пред инфаркт, но аз само й метнах един от онези тя само се бъзика с нас погледи. Пътеката може би се движеше покрай река или поточе, защото имаше разпокъсана ивица от дървета до нас и след това стръмен склон надолу. Движехме се, заслушани в ромоленето на водата за известно време, докато не спряхме отново заради още по-огромно паднало дърво. След малко видяхме пред нас нещо като постройка, почти зарита в земята и закрита от дърветата наоколо.
— Паднала и изоставена дървена къщичка — осведоми ни Джун. — Най-вероятно момчетата от училището са я построили навремето.
Първо един дълъг крак, след което още един и тя се вмъкна вътре през миниатюрно тясно прозорче. Кармен и аз се спогледахме и я последвахме доста по-тромаво. Особено Кармен, която се приземи на пода с трясък. Подът всъщност представляваше някогашната стена на къщата. Въздухът беше влажен и миришеше на почва. Няколко малки гадинки изчезнаха в разбитите дъски, преди да успея да ги идентифицирам.
— Откъде знаеш за това място? — попита Кармен, като се изправи.
— Ами… като се вземат предвид всички нощи, които съм изтърпявала наказание в мазето и онези, в които тайно съм се промъквала тук, мисля, че не съм спала в стаята си дори един-единствен път — отвърна Джун и измъкна стар спален чувал и възглавница от един ъгъл. — Просто гледам да се върна в училището, преди да се развидели. Никой не ни проверява посред нощ така или иначе. А пък на камерите не се вижда много-много през нощта, чух д-р Спайсър да го казва. Разчитат единствено на ключалките да ни държат затворени. Идиоти.
Седнахме по турски на пода. Усетих такова облекчение, знаейки, че поне в момента никой не ме наблюдава и оценява скришом. Така се чувствах всеки път, когато родителите ми заминаваха нанякъде и оставах напълно свободна. Хвърлих поглед към Кармен, която далеч не изглеждаше толкова доволна.
— Не трябва да сме тук — изръси тя накрая.
Джун извъртя очи.
— Не, наистина, аз си тръгвам.
— Стига глупости, току-що дойдохме — изгледах я аз.