— Айде де, какво става там? — обади се Ребека и ме изтръгна от унеса.
— Има куче — отвърнах тъпо аз.
— Сериозно ли! — саркастично изсумтя Джун. — Какво толкова гледаш всъщност?
Чух разместване из тревата и след това възклицанието й:
— Там има мъж!
Усетих вълна от разочарование. Исках да го запазя само за себе си.
— Дай да видя — поизправи се и Райли. — Ох, ама той е стар и плешив бе, Джун. Точно моят тип, нямам думи.
Джун се засмя и ме заля нова вълна на облекчение. Не бяха видели моя мъж. Засега.
— Слушайте момичета — казах аз, — след като има куче, което очевидно ще започне да лае, ако се приближим, не мисля, че си струва риска.
— Е, а какво ще правим? — попита Ребека.
— Така като гледам, май е време за нова среща на сборището — прошепна Джун.
Ако досега усещах вина, че поканихме Ребека вместо Кармен, сега вече си беше истинско предателство. Но въпреки това последвах Джун — какъв избор имах? Да се върна обратно сама в стаята си? Едва когато се настанихме на прогнилите дъски в къщичката, успях да измърморя някакво протестиране. Докато Джун вадеше торбичката си с откраднати вещи се престраших и попитах:
— Не мислиш ли, че трябва, нали се сещаш, да изчакаме Кармен да се върне, преди да продължим с историите?
Ребека очевидно нямаше идея за какво става въпрос, така че не ми обърна особено внимание. Останалите погледнахме към Джун в очакване.
— Ако искаш, можеш да си водиш бележки и после да й ги четеш на сладък следобеден чай — насмешливо каза тя. — В противен случай трябва да разбереш, че това тук е като оцеляването на най-силните в джунглата. По-слабите отпадат. Не си ли забелязала? Ако искаш да бъдеш кучка, просто трябва да бъдеш такава. Тя отпадна.
— Оцеляването на най-силните кучки, така ли? — повторих аз с възмущение. — В такъв случай смятам, че е твой ред, какво ще кажеш?
Тя ме погледна студено и след това, без да каже нищо повече, пъхна ръка в торбата с непотребни вещи. Когато я извади, стискаше празния ключодържател. И тогава, преди дори да успеем да се разположим удобно, тя започна да разказва. Никой не посмя да я спре или да я прекъсне. Все едно ни предизвикваше да я слушаме.
— Бях зловещо дете — започна тя, — признавам го. Майка ми и баща ми така и не можеха да решат къде искат да живеят — дали във Франция, или в Щатите и предполагам, че цялото това непрекъснато пътуване и местене ме бяха направили най-добрата ми приятелка на самата себе си. Собствената ми компания ми беше напълно достатъчна. Често се заключвах в стаята си и просто се гледах в огледалото. Или палех списания в мивката. Зловещи неща за едно петгодишно дете, но не и опасни. Все още. Както казах, татко не можеше да реши къде иска да живее, но по-лошото беше, че не можеше да реши и с кого иска да живее. Всеки път, щом изневереше на мама и заминеше нанякъде с новата си любов, майка ми изпадаше в гробовна депресия и аз ядях само корнфлейкс по три пъти на ден. След това татко се връщаше със сълзи, обещания и клетви, и с играчка за мен и следваха няколко седмици на щастие. Докато отново не започнеше да се връща късно от работа и майка ми не го изгонеше. Страхотен кръговрат. През един от тези периоди, в които го нямаше, оставих хамстера ми да умре. Нарочно. Беше по време на лятната ваканция и просто нямаше какво друго да правя. Знам, че ме гледате странно в момента. То си беше странно. Просто не му давах никаква храна. Проверявах го по няколко пъти на ден, взирайки се в клетката с любопитство. Сякаш го чаках да помоли за помощ. И естествено, не го направи. Една сутрин го намерих мъртъв. Беше се сгушил в празната си чинийка — малка кафява космата топка. Изхвърлих го на боклука и ако родителите ми изобщо забелязаха, че го няма, то не казаха нищо. Но аз знаех какво съм направила и знаех какво бях почувствала, когато го видях мъртъв. Започнах да очаквам с нетърпение моментите, в които баща ми ни изоставяше, защото усещах, че, отнемайки живота на хамстера, съм компенсирала по някакъв начин тъгата, която ми причиняваше липсата му. Вече не се чувствах куха.
Погледнах към множеството белези по ръката на Джун. Очевидно тя беше готова на всичко, само и само да започне да чувства.