— Бланк2 — повторих аз и поклатих глава. — Окей, все едно.
Изведнъж ми хрумна нещо и се затичах да настигна Бланк, преди да е влязла в стаята за часа си по английски.
— Спомена, че си тук вече трета година, нали? — попитах аз. — Познаваш ли момиче на име Пилар Феликс?
Тя се замисли за момент и каза:
— Не. Името ми звучи познато всъщност, но не се сещам да има някаква Пилар наоколо.
— Окей. Мерси все пак.
Дали беше възможно Пилар също да е скрила името си от останалите? Зачудих се дали изобщо някой в „Хидън Оук“ беше този, за когото се представяше.
В общата стая имаше два компютъра, които ни беше разрешено да използваме. Условията за имейлите бяха същите: всяко писмо се проверяваше и нямахме директен достъп до интернет. Дотук със свободата в Златната лига предполагам. Започнах да пиша на Тревор.
Т:
Все още не съм получила писмо от теб и макар да не е краят на света, все пак е странно. Знам, че си имаш собствен живот и достатъчно неща, които да те занимават, а може би имаш проблеми или нещо подобно. Няма как да зная, като не ми пишеш. Виж, не смятам да се държа като идиот и да продължа да си удрям главата в стената. Би било чудесно, ако намериш време да ми пишеш. Ако не, майната ти.
Анжела.
След като бях набрала сила, продължих с ново писмо, този път до родителите ми.
Мамо:
С татко все още не сте ми писали. Не че съм страшно изненадана и всъщност има доста момичета, чиито родители не се интересуват достатъчно от тях, за да им пишат. Дори се шегуваме с това понякога: „Твоите писаха ли вече? Не? Моите също.“
Само че това не е нещо, което мога напълно да игнорирам. Знам, че доста време ви създавах проблеми и не съм пример за перфектна дъщеря, но се надявам ако нещо е влязло в главите ви по време на многобройните ни скандали, то да е, че и вие също не бяхте блестящ пример на родители. Винаги съм подозирала, че може би просто не ви пука за мен и предполагам, че това е доказателството. Явно просто трябва да го приема. Но дори сега, докато пиша това, знам, че не мога да го приема. Вие сте ми РОДИТЕЛИ. Няма значение какво съм направила, макар да знам, че ме обвинявате за смъртта на дядо. Другите деца се справят с трудностите и проблемите, знаейки, че имат до себе си поне един човек, на когото могат винаги да разчитат. Но вие не ме потърсихте дори веднъж. Това е тъпо. Съжалявам, че ви го казвам, но е наистина тъпо от ваша страна.
Аз съм тук и оцелявам. И макар това да е най-строгото училище, което мога да си представя, може би ще се зарадвате да научите, че в крайна сметка съм разпределена в групата с добрите момичета.
Анжела.
Глава двадесет и първа
Всеки път, щом попитах някое от по-големите момичета за Пилар Феликс получавах или някакъв бегъл спомен, че са чували името, или абсолютно нищо. Един ден Кармен реши да пропусне обяда, понеже беше закъсала с някои от уроците и искаше да навакса. Седнах до Морийн, която както никога досега обядваше сама. Говорихме си за часовете и преподавателите, за някои от най-новите филми, които бяха излезли, преди да дойда тук, след което най-накрая прескочих всички оставащи скучни теми и я попитах дали знае нещо за Пилар. Тя доби изключително странна физиономия, като чу въпроса ми, и дръпнато ми отговори, че няма идея за кого става въпрос. Отдадох внезапната промяна в нейното държание на характера й — всички супер мили на пръв поглед момичета понякога показваха истинското си лице на кучка — имах богат опит с такива. Изведнъж тя се изправи и се приближи към масата на учителите. Гледах с отворена от изумление уста как тя се наведе и прошепна нещо в ухото на мис Виена, която светкавично се приближи до мен, като токчетата й издаваха оглушителен звук по плочките.
— Анжела? — каза тя.
Кимнах.
— Ела с мен, ако обичаш.
Колективно, „оооо“ се разнесе от насядалите около мен. Тя ме заведе не в офиса си, както предполагах, а към едно празно място, зад машината за кока-кола в коридора пред трапезарията.
— Чуй ме внимателно, малка кучка такава — изсъска тя. — Няма да позволя да дразниш останалите с подобни незначителни и ненужни въпроси. Много добре знаеш, че не ти е позволено да…
— Не са незначителни — прекъснах я аз. — Много добре знам, че Пилар е тук, но сте я скрили някъде, както наркоманът си крие белезите по ръцете. Това не е маловажно. Искам да знам къде са останалите, къде са Джун и Райли и…
— Това беше! — изписка мис Виена. Хвана ме силно за ръката като с клещи и ме задърпа към кухнята. Щракна с пръсти на готвача, който беше зает да бърше и подрежда чистите чинии. — Тази ученичка престъпи правилата — съобщи му тя.