— Знам, че едва ли ще ми повярвате, и така нататък, но… трябваше да видите очите на мис Виена. Изобщо не съжаляваше, че трябва да ме накаже, напротив. Достави й удоволствие.
— Права си — не ти вярвам. Един ден, когато си излекувана напълно и отново намериш мястото си в нормалния свят, чак тогава ще можеш да оцениш практиките на училището и да осъзнаеш собствените си реакции. Докато си тук обаче, просто трябва да приемеш, че ние се грижим само и единствено за оздравяването ти и нямаме никакви други мотиви. Недей да търсиш злонамереност там, където има само методология.
— Разбирам какво искате да кажете, предполагам. Само че как може да наричате „методология“ това, да ме пъхнете някъде, където мога да умра, ако някой забрави да ме пусне? И защо никой не иска да ми каже какво се е случило с момичетата от Лилавата група?
— Беше предупредена да не разпитваш за тях. Срещата ни приключи.
Д-р Зилинска не ме поглеждаше.
Морийн не ме поглеждаше.
Кармен едвам-едвам ме поглеждаше.
Джун, която веднага би застанала на моя страна, беше изчезнала.
С всичко това можех да се примиря.
Но не и с него толкова близо. Не и с момчето.
Чаках, докато Морийн и Кармен заспят дълбоко. След това се приближавах до прозореца и го гледах. Рядко се случваше и той да ме погледне. По принцип, аз бях тази, която го зяпаше, докато си оправяше леглото за сън или говореше по телефона, или слушаше музика. Но когато ме погледнеше. Ох. Когато погледите ни се срещнеха, заставаше толкова близо до прозореца, че го виждах ясно от върха на главата чак до ръба на боксерките на кръста. Понякога се смееше или мърдаше устни, все едно ми казва нещо, което не можех да разбера, един път даже потанцува малко. Няколко пъти изимитира сериозното ми изражение, докато и аз не се засмях тихо, от страх да не събудя спящите Кармен и Морийн. Една вечер, без да откъсва очи от мен, свали ризата си, като откопчаваше бавно всяко копче и се усмихваше. Това не беше момчето, за което Кармен говореше. Той беше страхотен. Направо имах чувството, че не е реален. Сякаш беше призрак, останал от времето, когато това училище е било пълно с подобни момчета. Така и не го видях никъде другаде, освен на прозореца му. Един ден дори се опитах да стигна до стаята му, но коридорът водещ натам беше заключен. „Пазят го от нас“, помислих си. Нямаше как да вляза вътре. Освен, разбира се, ако той не ме поканеше.
Между него, ослепяващата оранжева лампа и тръбата на парното, издаваща странни звуци, имах съвсем малко време за спокоен сън. Шумът на тръбата направо ме изкарваше от нерви. Помня, че бях чувала или чела за тръбите в старите сгради. Те минавали в стените около всички стаи и били пълни с вряща вода, която ги карала да пукат, съскат и тропат. Естествено, тя минаваше точно до главата ми и ме стряскаше в редките мигове, когато бях заспала, със силни пукания или съскания. Странното беше, че някои вечери издаваше само тихо бръмчене, други — леко потропване, а трети — силни настойчиви пукания, като че ли някой тропаше вътре в нея с огромен камък.
Като резултат, първата събота в основното училище едва успях да се вдигна от леглото, макар че днес имахме само половин ден учене. След биологията отидохме за няколко часа в общата стая, където всеки трябваше да си подготви домашните за другата седмица под строгия надзор на няколко застаряващи лелки, след това групова терапия и свободно време.
Както многократно всички подчертаваха, като ученичка от Златната група вече ми беше позволено да се разхождам из двора на кампуса. А той сякаш беше направен само за да се загубиш в него — ниските стени на старите полуразрушени сгради бяха идеални да се изпънеш на тях и да пишеш домашните си или просто да четеш някоя интересна книга. Можехме да се разхождаме колко искаме надалеч, единствено трябваше да внимаваме да не се загубим. Старото разнебитено каменно стълбище и празният обрасъл с треви басейн ми служеха за ориентир и засега успявах да се върна до основната сграда без проблеми. В самия край на огромния някогашен кампус имаше голяма постройка, още по-разрушена и мръсна от останалите. Беше обградена от купчини пясък и високи треви и никой не се опитваше да стигне до нея, да не говорим, че дори отвън се виждаха разрушените някогашни спални, изглеждащи като обитавани от духове. Преди време аз, Ребека и Бланк успяхме някак си да се приближим и да надникнем през един от прозорците. Открихме някакви стари реликви от осемдесетте — кутия стари батерии, тийнейджърско списание и няколко касетки за касетофон, всички потънали в прахоляк и изпочупени стъкла.