Една малка част от мен се надяваше, че по време на тези разходки ще зърна Райли или Джун и другите, дори да е за секунда, поне, за да знам къде ги държат. Но дори и в тази сграда никой не беше влизал от години. Даже започнах да вярвам, че приятелките ми вече не са в училището, може би да бъдеш в Лилавата група означаваше да те изпратят вкъщи. Все едно никога не си съществувал.
Прекарвах много време сама навън в мислене, но винаги се радвах, когато Кармен се появяваше, за да ме намери. Една октомврийска вечер двете седяхме на една от старите стени срещу основната сграда и гледахме как слънцето се скрива зад хоризонта на гората. Само след няколко седмици беше Хелоуин3, както отбеляза Кармен. Все едно не беше достатъчно зловещ живота ни и без това.
— Ей, искаш ли да си сменим леглата? — изведнъж попита тя.
— Защо питаш? — наежих се аз бързо, чудейки се дали не е забелязала среднощните ми игри с момчето на отсрещния прозорец.
— Не изглеждаш като да си много отпочинала напоследък — кротко каза тя. — Мислех си, че може би е от прожектора.
— О, благодаря — успокоих се аз и стиснах ръката й. — Но не е нужно, всъщност лампата вече не ми пречи. По-скоро тръбата за парното ми къса нервите с това постоянно блъскане, но какво да се прави.
— Тръбата за парното?
— Да, онази дето минава през стаята, сещаш ли се? Издава такива шумове нощем, странно, че не си чула. Така са всички стари отоплителни системи, няма начин.
— Знам. Аз съм от Кънектикът, мис Тексас. Само че… Анжела…
— Какво?
— Отоплението не е пуснато все още.
— Тръбите не издават ли шум, когато парното не е пуснато?
Тя поклати глава стреснато.
— Но нещо блъска по тръбата нощем. Казвам ти.
— Знаеш ли какво има под и над стаята ни?
Спогледахме се бързо и скочихме. Имахме още половин час до вечерята затова се втурнахме в сградата. По-скоро и двете бяхме отегчени, отколкото се надявахме да открием кой знае какво. Стаята под нашата беше залата за часовете по биология, в която бяхме влизали много пъти и нямаше нищо интересно. Качихме се бързо на горния етаж. Точно на мястото над нашата стая имаше голяма врата с надпис ПОРТИЕР. Притиснах ухо към нея, но не се чуваше нищичко. Сканирах с поглед коридора. Беше празен.
— Влизаме ли? — прошепна задъхана Кармен.
Натиснах бравата. Тя бавно изскърца и се отвори.
Пристъпих предпазливо в мрака пред мен. Опитах се да намеря ключ за осветлението, но такъв нямаше, затова отворихме широко вратата, колкото да осветим поне малка част от стаята. Беше мъничка и мръсна, с няколко стари парцала за под, наредени до вратата и няколко рафта с почистващи препарати. Тръбата за парното минаваше по продължението на стената, заобиколена от десетки метли и легени. Дръжките на метлите сочеха към тавана и аз неволно вдигнах поглед натам.
— Там има дръжка — присви очи Кармен.
— Дали може да се влезе?
Избутах една метална стълба, подпряна на стената, и я закрепих на пода. Кармен я държеше, докато се качвах внимателно по стъпалата. Над главата ми имаше малка шахта с дръжка. Дръпнах силно дръжката, като не очаквах да стане нещо, но за мое учудване върху главата ми се изсипа тон от прах и пясък и към тавана зейна черна дупка.
— Внимавай — прошепна Кармен отдолу, когато изкачих последните стъпала и пъхнах глава в дупката. — Какво има там? — попита нетърпеливо тя.
— Нищо.
— Нищо? В смисъл?
— Ами… кутия. От онези големите, където хората си пренасят офис принадлежностите в тях. Изглежда стара.
— Кутиите не тропат по тръбите — мъдро отбеляза Кармен.
— Не, не тропат — още по-умно отбелязах аз, като се изкатерих чак до горе и стъпих на пода на тавана. Беше изключително мръсно и тясно. Притиснах нос в малкото прозорче на едната стена, което пропускаше някаква светлина, но почти нищо не се виждаше през него. — Хайде, идвай — извиках към Кармен.
Тя се изкатери по стълбата и се изправи предпазливо до мен на прашния под. Въпреки мръсотията беше някакси уютно. Можех да си представя как прекарвам тук дълги следобедни дни, докато навън вали. Седнахме пред кутията и я отворихме заедно, все едно беше отдавна търсено съкровище.
Нямаше кой знае какво вътре. Няколко стари учебника без картинки, празни бележници и дебела подвързана папка, пълна с изрезки от вестници. Извадих я и я отворихме на коленете си. Най-отгоре имаше малка бележка:
X: Предварителното разследване, което поиска, за Момчешката традиция: История на училището „Хийт“. Започни с биографията на създателя. Ще се видим на пикника. Ива.