— Е, Харисън — казах аз, напълно съзнавайки, че той не ми беше казвал името си. — Мисля, че си ме хващал няколко пъти на прозореца да те гледам.
— Аз те гледах повече. Направо ми пречиш да спя.
— И ти на мен.
— Но не бих спрял. Все си казвам, че ще погледна встрани следващия път, но не успявам. Толкова си красива.
— Окей, достатъчно — срязах го аз, веднага хващайки го, че ме баламосва.
Минаха няколко секунди в мълчание.
— Ъм — каза накрая той, — какво ще правим с приятелката ти?
Кармен! Погледнах нагоре и я видях да ни зяпа, пребледняла от страх. Направих й жест да слезе, но тя поклати глава. Подканих я отново и този път тя заслиза бавно по чаршафа. Беше й много трудно, знаех, и спираше на всяко преместване на ръцете, за да си поеме въздух. Когато стигна до края на висящия плат тя се пусна светкавично, явно за да не размисли и да не се върне обратно. Като истински джентълмен Харисън се опита да я хване и този път успя да запази равновесие, залитайки от крак на крак под тежестта на Кармен. Привличането ми към него се смеси с нещо като нежност. Колко мило от негова страна само. Кармен все още имаше ужасено изражение на лицето си, дори след като той галантно я постави на земята. Щом се окопити, тя се огледа наоколо и изръкопляска тихо.
— Няма никой повече да слиза, надявам се? — попита закачливо Харисън. — Мисля, че няма да оцелея след още един.
Пресегнах се и го потупах по рамото за благодарност. В мига, в който докоснах гладката му кожа, сърцето ми слезе в петите, а времето се издължи сякаш с часове. Кармен обаче ме дръпна назад и като го погледна гневно, попита с възможно най-строгия си глас:
— Ти риза нямаш ли си?
— Сега си ми длъжница и искам нещо в замяна — игнорира я той и се обърна към мен.
— Да?
— Идвам с вас, без значение къде отивате. Смилете се над едно бедно и отегчено момче.
— Ох, добре — съгласих се аз веднага.
— Луда ли си? — изписка Кармен истерично. — В никакъв случай. Абсолютно не.
— Хайде, Кармен, може да ни е от полза.
— Категорично не. Няма да му разкриваме тайното си място.
Харисън избухна в смях и аз се присъединих. Кармен премести поглед от него към мен и обратно и повтори:
— Напълно съм сериозна.
— Знам, че си — прегърнах я аз.
Харисън погледна умолително към нея:
— Ама аз наистина много искам да дойда.
— Не.
Той затисна отново носа си с чаршафа.
— Хубаво — избоботи изпод плата той. — Но как възнамерявате да се приберете, ако не е тайна?
— Ще се покатерим обратно — бавно предложих аз.
— Смятате да се покатерите нагоре цели три етажа? И вероятно да оставите тези чаршафи да си се веят тук през това време.
Кимнах.
— Окей. Сега ми ставате още по-големи длъжници, защото планът ви е тъп и аз ще ви помогна. Ще се кача в стаята ви и ще прибера чаршафите. Когато се връщате, почукайте на прозореца ми и ще ви вкарам с ключовете на татко.
— Мерси — усмихнах му се аз.
— Предполагам, знаеш коя е моята стая — дяволито се усмихна той.
— Мерси — натъртих аз. — Само гледай да не събудиш съквартирантката ни.
— Ще се държа прилично — обеща той.
Двете с Кармен бързо изчезнахме сред близките дървета и веднага намерихме малката пътечка, водеща към къщичката. Когато стигнахме там, с радост открихме, че не сме сами. Ребека беше там и беше взела Бланк със себе си. Бяха се облегнали на стената на къщичката, Бланк беше скръстила ръце пред гърдите си.
— Какво е това място? — попита тя.
— Някога е била в клоните на дървото, но с времето е паднала — обясних аз. — Сега прилича по-скоро на пещера.
— Страхотно е — обади се Ребека.
Кармен се въртеше неспокойно зад мен. Не я бях подготвила, че групата ни има нови попълнения и че бях показала на Ребека тайната ни, докато тя беше преместена в основното училище.
— Дали ще дойде някой друг? — попита тя.
Поклатих глава. Това беше последното доказателство, че Джун и Райли са изчезнали. Можех да прочета какво си мислеше в момента. Беше грешно да се срещаме без тях, но го искахме прекалено силно. Отворих дупката на пода, където Джун държеше нещата си и измъкнах одеялото и няколко малки възглавнички. Наредихме ги в четирите ъгъла на малката къщичка и се настанихме една срещу друга. Изведнъж Бланк извади… цигара и я запали.
— Откъде имаш това? — почти изпищя Ребека, гледайки жадно димящия тютюн.
Бланк се усмихна и й подаде цигарата, за да си дръпне.
— Берта прави някакви бартери и ги намира, не знам и аз откъде. Казва, че можела да намери всичко, но аз искам единствено по една цигара от време на време. Предлагаше ми някакви хамбургери и чипсове, но не ям подобна храна, нито пък бих могла да си измия косата с подобията на шампоани, които се опитва да ми пробута.