— Не ядеш чипс? — опули се Кармен. — И хамбургери? Какво ядеш тогава?
— Соя. Много соя.
— Ахам — измъкна Кармен. — Мисля, че този път ти трябва да ни разкажеш историята си.
— Не — спрях я аз. — Твой ред е, Кармен. Отдавна е твой ред. Тя е от първите откриватели на къщичката — обясних на Ребека и Бланк.
— Кой друг идва, по принцип? — попита Бланк.
— С Анжела я открихме една нощ, заедно с Джун, която май не я познаваш — гордо обясни Кармен.
— Гледаме да не раздуваме много, за да си остане тайна, само няколко човека знаем за нея — усмихнато обясних аз и Бланк също се подсмихна доволно.
— А какво се случи с тази Джун? — попита тя.
— Бяхме заедно с нея по време на ориентацията миналия месец — обясни Ребека. — Но не я видяхме повече.
— Значи е от „Лилавите“.
— Да, явно, но какво точно значи това? — попита Кармен.
— Тя е от тези, които наричат лоши момичета — обясни Бланк простичко. — Не смятат, че има шанс да се поправи и не искат да пречи на нас, останалите.
Бланк изглеждаше така, сякаш знае повече, отколкото каза, затова продължих с въпросите:
— А къде е тя? Къде са всички от Лилавата група?
— Те не са много на брой, а и ги държат добре скрити. Не знам нищо повече. Дори и това нямаше откъде да знам, каза ми го Харисън.
— О — възкликнах аз, опитвайки се да звуча незаинтересовано. — Познаваш Харисън, така ли?
— Познавах го. Много от нас са познавали Харисън. Той има нещо като радар за новите момичета, докато не му доскучаят и не дойдат още по-нови.
— Аха — казах само аз.
Тя ме погледна разбиращо и каза:
— Ей, не увесвай нос. Той е всичко, с което разполагаме. Наслаждавай му се, докато се върти около теб, просто имай предвид, че ще се премести при някоя друга в даден момент. Не „Нека си останем приятели“ преместване, а „омръзна ми, дотук съм“ преместване. Схващаш ли?
Кимнах. Е, имах известни подозрения, че е такъв, но една част от мен продължаваше да мисли, че с мен няма да стане така. За да смени темата, Кармен заговори за статията от Таймс, която намерихме. Бях забравила да я донеса, но им разказахме, доколкото успяхме, какво пишеше.
— Да, училището буквално е като фабрика за динамит — съгласи се Ребека. — Но какво можем да направим, да се обадим на пожарната? Нямаме даже достъп до телефон.
— В интерес на истината, тук наистина става страшно, когато завали снегът — обади се тихо Бланк. — И сякаш всичко се променя, щом започне. Всичко се разваля и няма оправяне чак до пролетта. Миналата година например, доставката на сок закъсня с цяла седмица и се беше развалил, така че нямахме нищо за пиене, освен вода до средата на март, когато успяха да се доберат до нас. Не че е нещо жизненоважно да пиеш портокалов сок, но ще се изненадате какви неща придобиват значение, когато си като зазидан с едни и същи хора цяла зима.
— Заключиха ме във фризера — казах аз. — Когато им казах, че искам да си тръгна, мис Виена и д-р Спайсър ми се присмяха. Увериха ме, че никога няма да успея да се измъкна сама оттук.
Бланк кимна.
— Така е. Аз съм тук трета година, виждам го отново и отново всеки път. Колкото повече се опитваш да си тръгнеш, толкова повече причини си намират да убедят родителите ти, че трябва да останеш.
— Сигурно е така — кимнах аз, — но разликата е, че някои родители биха послушали децата си, ако им кажат истината за това, което се случва тук. Но не можем да се свържем с тях. Нито по телефон, нито по интернет. Засега имаме възможност да избягаме, но скоро дори това няма да е възможно. А през това време те убеждават родителите ни, че все още имаме нужда от лечение. Дори ако успеем по някакъв начин да кажем истината, никой няма да ни повярва.
— Бързо схващаш — сухо каза Бланк.
— Могат да си правят каквото пожелаят с нас и няма кой да ни защити.
— Виж — прекъсна ме тя. — Затворили са те във фризера. Повярвай ми, това не е от най-лошите наказания, които използват тук.
— Не е въпросът само в това, че ме пъхнаха вътре, а какво видях в очите им след това. Нямаше разкаяние, разбираш ли? Или угризение. Приличаха на група серийни убийци, подредени на огромна маса. Мис Виена се наслаждава на това, повярвайте ми.
— Тя е истинско зло — съгласи се Ребека.
— Намери си приятели от учителите — посъветва ме Бланк. — Тези по-старите. Мистър Дериан е добър. Също и мис Бингамтън — тези, които са били тук по времето на училището „Хийт“. От докторите — Зилинска би те изслушала. Няма да направи нищо, за да ти помогне, но би те изслушала. Всички ли сте при нея?