Ребека и аз потвърдихме.
— Аз съм при Хамънд — обади се Кармен.
— О… успех.
Засмяхме се. Дъхът на Хамънд винаги миришеше на застояла мазнина.
— Знаете ли какво — започнах аз. Всички погледи се обърнаха към мен в очакване и се почувствах доста готино, като на някакъв важен политически съвет. — Трябва да открием Джун — казах накрая. — Ако „Лилавите“ наистина са някъде тук, в кампуса, трябва да ги намерим и да им помогнем. Освен това, тя винаги знае какво да направи.
— Добре — бавно каза Бланк. — Само че не трябва да забравяте, че ще си изпатим, ако ни хванат. Освен това си нямаме и идея къде биха могли да държат „Лилавите“. Мястото е огромно, знаете.
— Дали не са все още в старата сграда? — предположи Кармен.
— Ако са там, скрити са много добре. Минавам оттам често и не съм чувала нито звук от сградата.
— Анжела смята, че чува как някой блъска по тръбата за парното нощем — обади се Кармен. — Може би е някоя от тях.
Бланк погледна скептично.
— Или са в изоставената сграда зад високата трева — предположи Ребека.
— Е, поне знаем какво трябва да правим тази седмица — заключих аз. — С Кармен ще претърсим основната сграда. Ребека, ти може да провериш изоставените спални, ако не те е страх, и Бланк — може би да прегледаш внимателно пансиона?
Всички се съгласиха, но Ребека се обади сериозно.
— Само че някоя от вас трябва да дойде с мен. Не стъпвам там сама.
— Окей, може да се опитаме трите да се измъкнем в понеделник следобед. С Кармен ще имаме свободен. Но това настрана. Сега е време тя да ни разкаже за какво е тук.
Кармен ме погледна изненадано. Подадох й торбата с ненужните вещи, както беше правилникът на сборището.
— Давай, избери си нещо — подканих я аз.
Виждах, че се чувства неудобно. Знаех, че й се искаше Ребека или Бланк да бяха започнали първи. Но колебанието й само засили любопитството ми. Най-после щях да разбера какво е изпратило мило момиче като нея на това място.
Глава двадесет и четвърта
Кармен бръкна в торбичката и извади отдавна неработещата химикалка. Ръката й трепереше толкова силно, че изглеждаше все едно се опитва да се подпише във въздуха. Ако нямаше толкова сериозен и уязвим вид, може би щях да се разсмея. Ако Джун беше тук, бас държа, че щеше да го направи… но като се замисля, ако Джун беше тук, не смятам, че Кармен щеше да се престраши да започне разказа си така или иначе.
— Ингрид беше най-добрата ми приятелка от момента, в който се преместих в Кънектикът — започна тя. — Баща ми е роден там, затова решихме да заживеем в голямата семейна къща, когато той получи работа в Ню Йорк. Бях на дванайсет. Градът, където се озовах, беше много богат и луксозен, пълен с богаташи. Още от самото начало разбрах, че няма да се впиша. Майка ми предложи да ме заведе на пазар за нови, по-модерни дрехи, тъй като сега татко печелел повече пари. Не проявих никакъв интерес. Исках просто да си седя в градината и да си чета или да си разхождам кучето. То беше женско и се казваше Жозефина. Реално беше на дядо и баба, но след като те починаха, стана моя. Майка ми започна да ми прави забележки за килограмите…
— Шегуваш ли се? — прекъснах я аз. — Ти не си дебела.
— Бях по-едра тогава. Или не съм била. Не знам, няма значение — чувствах се зле.
Не можех да тичам, защото ме боляха гърдите. Затова тя ме накара да ходя на плуване в кварталния басейн всеки следобед. Купих си от онези цели бански, които надолу са с пола, сещате се нали? Веднага щом тя се отдалечеше, аз се настанявах на някой стол в съблекалнята и започвах да си чета. Потапях се за една минута във водата, преди да си тръгна, за да изглеждам мокра, и готово. Тъй като бях там всеки ден, бързо запомних физиономиите на хората. Не бяха много. Имаше една стара жена със силен изкуствен тен, която се разхождаше по ръба на басейна в изрязан бански, от който висяха месата й и се опитваше да флиртува с по-младите мъже. Имаше един едър мъж с белег от операция на сърцето, който правеше дължини в продължение на часове. И Ингрид. Седеше винаги на едно и също място в отсрещния край на басейна — наполовина във водата, подпряна на лакти на ръба на басейна. Косата й беше завита в неизменен официален кок (смешно е, понеже беше на моята възраст) и четеше книга. Долните страници на книгата винаги бяха подгизнали от водата, но тя не обръщаше внимание. Раменете й бяха винаги изгорели, но тя никога не ги покриваше. Беше погълната от книгата. Колкото пъти минавах покрай нея, поглеждах скришом какво чете. Понякога четеше книги, които ми бяха познати, но по-често бяха някакви странни дебели романи за възрастни с дребен шрифт и дебели, колкото главата ми. Аз пък четях, сещате се, Нарния. Един ден взех от библиотеката на родителите ми случайна, набиваща се на очи, сериозна книга и седнах близо до Ингрид с нея. Оказа се, че съм взела историята на Австрия и едвам успях да се накарам да прочета първата страница. И така събрах смелост да я заговоря, само и само да се занимавам с нещо, докато стане време да си ходя. Оказа се, че живее на нашата улица, само през няколко къщи. Майка й работеше в градската библиотека и въпреки че беше на моята възраст бе в по-горните класове, защото беше твърде умна. Говорехме си целия ден, ядохме сладоледени сандвичи. Когато майка ми ме взе от басейна, имах страхотни проблеми заради книгата на баща ми. Бях я забравила на ръба на басейна и цялата бе подгизнала.