Умът ми се опита да начертае няколкото възможни варианта, в които историята на Кармен можеше да се насочи. Подсмихнах се, като си представих как двете с Ингрид подпалват библиотеката на майка й. През това време Бланк се прозя демонстративно и Кармен още повече се притесни. Погледна я несигурно, след което започна да разказва два пъти по-бързо.
— Започнахме да прекарваме всеки ден заедно. Лятото мина, започна есента. Когато бяхме заедно, си говорехме за сериозни неща, като рецесиите например или се шегувахме, или гледахме един и същи филм десетки пъти, докато не наизустим всяка реплика и не започнем да я повтаряме гладко като актьорите. Смятахме, че сме далеч по-интелигентни от съучениците си, че сме много по-интересни и си го повтаряхме една на друга постоянно, макар и не точно с тези думи. Но истината беше, че едновременно с това бяхме доста зад съучениците си. Никога не си говорехме за гримове или за срещи и момчета. Вместо това обсъждахме гоблени и цветя. Останахме на детското ниво, което другите момичета отдавна бяха изживели. Игри като криеница и такива неща.
Кармен не поглеждаше към никоя от нас, но вече не беше притеснена. По-скоро напълно беше потънала в историята си и спомените с Ингрид. Замечтаният й поглед я беше отвел обратно вкъщи, където е била щастлива в приказния си свят. Никога не я бях виждала да се усмихва така глуповато. Усетих вълна на завист заради щастието, което беше изживяла и което изживяваше наново и почти ми се прииска да спре да говори.
— С Ингрид никога не ни беше минавало през ум, че сме по-назад от момичетата на нашата възраст — един ден просто майка ми се появи и ми представи нещата така. Баща ми щеше да ме обича и да ме приеме, каквото и да направех, но тя винаги ме обвиняваше, съдеше и се притесняваше за мен, поради всевъзможни причини. Беше приятелка с всички богати жени в квартала и може би се чудеше защо не излизам с техните популярни наконтени дъщери. Правеше всичко възможно да ме канят на купоните си, но, естествено, Ингрид никога не получаваше покана и аз прекарвах времето си, седнала в някой ъгъл, тъпчейки се със сандвичи и чакайки да стане време да си ходя, за да мога да звънна на Ингрид и да й разкажа колко тъпо и смешно е било всичко. Един ден, докато с Ингрид бяхме у тях, майка ми се обади на майката на Ингрид и й каза колко се притеснява, че двете с дъщеря й сме били прекалено близки. Майка й изслуша любезно моята, след което просто затвори телефона и ни разказа всичко, което й беше наговорила. И трите избухнахме в смях, когато чухме как майка ми казала вместо „обяд“ „обед“ — както го произнасяли хората от висшето общество. Майката на Ингрид разбираше приятелството ни и осъзнаваше колко голяма рядкост е това в днешно време, за да не си позволява да се меси в него. Предпочитах да стоя у тях много повече, отколкото вкъщи и често, след като бях прекарала цял уикенд у дома им, се връщах вкъщи с усмивка. Но щом влизах в огромната си празна стая, избухвах в сълзи. И така, един ден, преди няколко месеца всъщност, майка ми ме накара да седна на масата до нея и ми каза, че ми забранява да се виждам с Ингрид извън училище. Заяви ми, че ако продължавам да съм толкова близка с нея, другите момичета няма да искат да бъдем приятелки и ще ме отбягват, а момчетата няма да ме канят на срещи. „Не може да отидеш на парти, носейки си десерт от вкъщи — каза ми тя. — Трябва да отидеш и да дегустираш от храната, докато не си харесаш нещо ново.“ Честно казано, опитах се да разбера какво ми казва, но не успях. Щом се чувствах добре с Ингрид, защо не трябваше да прекарвам времето си с нея? Освен това, забранявайки ни да се виждаме, тя само направи приятелството ни още по-ценно и здраво. Толкова много ми липсваше, че когато успеехме да си откраднем някой момент заедно, не можех да пусна ръката й. Целувах я всеки път, когато кажеше нещо по нейния си начин.