— Ще те пусна, ако ми обещаеш нещо.
— Казвай.
— Окей, две неща. Първо, спри да се държиш като кучка с мен, защото не го заслужавам. Второ, ако се измъкнеш отново тази събота, което знам, че ще направиш, не се спускай пак по чаршафите, за да не си счупиш нещо. Ще измъкна ключа на баща ми и ще ти го дам по време на вечеря, окей?
Кимнах, след което се плъзнах покрай него, нарочно допирайки рамото си в неговото. Не можех да спра да мисля за него, докато вървях към стаята си. Защо беше необходимо всеки контакт, който имах с момче, да се превръща в състезание помежду ни? Той беше играч, това ми е ясно, но не бях ли същата и аз? Грешно ли беше това или просто беше нормалният развой на отношенията между момиче и момче?
Опитах се да си го избия от главата. Но напомнянето дойде тогава, когато най-малко го очаквах. Когато влязох в стая 201, Морийн стоеше пред вратата.
— Здрасти — каза тя. — Забелязах, че си говореше с Харисън.
— Какво искаш да кажеш с това, че си „забелязала“? Бяхме на последното стълбище на най-горния етаж. Ти да не ме шпионираш?
— Просто ви чух, без да искам. И той е прав, знаеш ли? Наистина си кучка.
— Виж какво, нарцис такъв. Не заслужаваш дори да стоя тук и да те слушам в момента. Ако не искаш да направя нещо, с което и двете да се озовем във фризера на мис Виена, махни се от пътя ми.
Изненадах се, когато тя направи точно каквото й казах. Докато се дърпаше от пътя ми, русата й коса се развя около нея и тази гледка моментално събуди един от забравените спомени в главата ми. Изведнъж разбрах точно кого бях видяла в стаята на Харисън преди малко повече от седмица.
Глава двадесет и шеста
Имах чувството, че всички учители изведнъж са разбрали за намеренията ни и са решили да ни затрупат с работа. Кармен, Ребека, Бланк и аз искахме единствено да се промъкваме и да проучваме училището, но вместо това прекарвахме свободното си време заринати от домашни, тестове, групови терапии и допълнителни часове по добри маниери. Нямах грам желание да се занимавам, с което и да било от тези неща, но едновременно с това не исках да привличам внимание върху себе си, като не изпълнявам задачите. Фактът, че никой не беше направил на въпрос проникването ни в старата сграда, доказваше, че не са ни забелязали. Но нямаше гаранция, че ще имаме подобен късмет следващия път. Мис Виена беше по-наблюдателна от всякога. Трябваше да играя по правилата, макар че отчаяно исках да се върна при Райли. Освен това в главата ми звучеше и нейното предупреждение: „Не идвай пак.“ Ако направех дори една погрешна стъпка, можеше да изложа на опасност не само себе си.
В резултат на всичко това, групичката ни трябваше да намали темпото на разузнаване. Изминалата седмица на шпионаж ни беше сближила много: седяхме заедно в общата зала, без да споменаваме дори дума за плановете или откритията, които бяхме направили, нито пък за срещата ни в дървената къщичка в събота вечер. Безгласно се бяхме разбрали следващата събота отново да сме там. Не можехме да се наситим на компанията си, а нервите ни бяха толкова опънати, че или избухвахме в смях без причина, карайки всички да ни хвърлят любопитни погледи, или внезапно потъвахме в също толкова подозрително мълчание.
Най-после съботата дойде и се изтъркаля бавно и нетърпението ни от предстоящото измъкване достигна своя връх. Още на вечеря обаче разбрахме, че не всичко ще мине толкова гладко, колкото си го представяхме. Когато влязохме в трапезарията, видях Харисън, седнал на ръба на масата на учителите, да отговаря незаинтересовано на някакви въпроси, които баща му му задаваше. През по-голямата част от времето обаче той хвърляше погледи към масата, където седяхме с Кармен, Бланк и Ребека. Тъй като той беше в същата посока, както и д-р Спайсър, трябваше да се насиля да не гледам натам и с нищо да не показвам, че очаквам нещо да се случи. От една страна, се радвах, че д-р Спайсър беше тук — присъствието й ми помагаше да се държа хладнокръвно и да не изложа плана ни на опасност. Освен това бях се държала примерно през цялата седмица — бях завъртяла леглото си на обратно, така че откривах на Харисън чудесна гледка към босите ми крака и бях обяснила на д-р Зилинска (напълно искрено) как съм осъзнала незрялото си поведение към момчетата и желанието ми да разчитам на тяхното одобрение, за да се чувствам пълноценна. Казано по този начин, имаше някаква логика, макар че в момента се чувствах твърде некомфортно да ям задушените си картофи с втренчения в мен поглед на Харисън.
— Някаква следа от ключа? — прошепна Кармен.