— Наистина ли смяташ, че той ще ни помогне? — попита също толкова тихо Ребека.
Бланк мълчеше.
— Няма следа засега — отвърнах аз, — и не знам дали наистина ще ни помогне.
Нямахме някаква твърда уговорка все пак. Шансовете да си е променил намеренията бяха много големи, особено след като ме беше нарекъл студена кучка. А можеше и да спази думата си. Което и да беше, скоро щяхме да разберем. Мис Виена обикаляше около масата като надзираваше храненето на всички, така че нямаше как да се промъкна до учителската маса и да го попитам какво става. Той, от друга страна, също нямаше причина да стане и да дойде до масата ни, веднага щяха да заподозрат нещо. Накрая реших да рискувам и отправих въпросителен поглед в неговата посока. Той се изсмя силно на нещо, което баща му казваше, и след това ми намигна. После промърмори нещо и като стана се запъти към масата с храна, после към машината за сода и… нашата маса. Докато минаваше покрай нас, прошепна с ъгъла на устата си:
— Отиди на масата с десертите след пет минути.
— Окей — измърморих аз, гледайки как д-р Спайсър ни наблюдава.
След като се завъртя около десертите, избирайки си дълго парче желатинов пай, той най-накрая се отправи обратно към мястото си. Изчаках още няколко минути и невъзмутимо се запътих към сладкишите. Убедена съм, че желатинът е едно от най-отвратителните изобретения на модерната кулинария. Или поне тук, в „Хидън Оук“. През половината дни беше неовкусен, което те кара да се чувстваш все едно дъвчеш някакъв вид пластмаса, а другата половина от времето имаше остър химически вкус, примесен с кокос, който оставаше върху езика ти часове след като си го изял. Всичко това, разбира се, правеше изборът на Харисън да остави ключа на масата с десертите изключително хитър. Там, така или иначе, почти никой не се приближаваше.
Същите три купички с безвкусно желе бяха наредени една до друга като всяка вечер, без да бъдат докоснати от никого. Всъщност от толкова отдавна не бяха подменяни, а само прибирани и изваждани от фризера, че според мен, ако все пак някой се насилеше да хапне, щеше да умре на място. Щом се приближих достатъчно, се засуетих около масата, правейки се, че ги оглеждам едно по едно, за да си избера. До последната купичка видях малка бележка и ключ. Бавно се наведох, уж помирисвайки кремовете и прочетох бележката:
Иска ми се да можех да дойда с вас. С обич, X.
Имаш проблем с избирането на десерт ли, Карденас?
Беше мис Виена, застанала пред салатите и впила строг поглед в мен. Веднага в главата ми нахлу спомен за това, какво ми се беше случило последния път, когато бях с нея в кухнята, и ме заля вълна на неподправен страх.
— Не, мис Виена — учудващо спокойно казах аз. — Мисля, че си избрах вече.
Видях как очите й зашариха по масата в търсене на някакво провинение. За щастие бях сложила ръката си върху бележката и ключа и като я смачках в дланта си бързо грабнах един от десертите.
— Много добре — каза тя след още няколко секунди. — Изяж го бързо, защото започваме да раздигаме след минути.
— Да, мис Виена.
Усещах изпитателният й поглед върху мен, докато се връщах на масата си. Докато вървях, се стараех да стъпвам само върху черните плочки. Това беше единственият начин, който ми дойде наум, за да подам сигнал до Харисън, че всичко е наред и съм взела ключа.
Убедена бях, че и неговите очи не се отместваха от гърба ми.
Навън беше облачно и влажно и когато най-после се приближихме към падналата къщичка, бяхме мокри до кости и замръзнали. Бланк беше донесла със себе си тетрадка, която започнахме да горим лист по лист. Мислехме си, че ще се стоплим, но се оказа, че всъщност няма как да усетиш каквато и да било топлина от една-единствена горяща страница. Въпреки това беше красиво и нямах търпение да дойде моят ред да запаля един от ъглите на листа и да гледам как оранжевите пламъци осветяват слабо надвисналата тъмна гора над нас.
— Ребека — започнах аз, веднага щом си разказахме една на друга всичко, което бяхме открили през изминалата седмица. — Твой ред е да ни разкажеш защо си тук.
Подадох й торбата, която беше станала нещо като символ на групичката ни и тя извади стария автобусен билет.
— Първо — започна тя, — нямам идея как е второто ми име. Представям се като Ребека Ротко, но всъщност сама си го измислих. Както може би се досещате, татко е зарязал майка ми, след което тя пък ме заряза в сиропиталище. Оттам ме вземаха последователно няколко приемни семейства. Беше кошмар. Нямаш право да се оплакваш, нито да си избереш при кого искаш или не искаш да останеш. Първата ми приемна майка беше добра, малко флегматична и несериозна, но добра жена. Останах при нея, докато не навърших осем годинки. След това ме преместиха при семейство Чейнан и това беше моментът, в който…