Изведнъж главата на Джун се появи на прозореца. Беше вир-вода, косата й беше мазна, залепнала от двете страни на главата й, очите й се бяха превърнали в нещо подобно на синьо-лилави балони, но най-ужасяващи бяха китките й — подути, отекли и в същия нюанс на лилавото.
— Започнали сте без мен, а? — каза тя.
На лицето й нямаше и следа от усмивка.
Глава двадесет и седма
Всички скочихме на крака.
— Джун! — извиках аз. — Какво се е случило с теб?
— Системен тормоз — кратко отвърна тя. — Някой да има кърпа?
Никой не носеше, затова тя се опита да се подсуши с платнената торба. След това седнахме обратно на земята, като запалихме наведнъж цялата тетрадка в отчаян опит да я стоплим.
Направо не можех да повярвам, че я виждам отново. Предполагам си бях втълпила, че това никога няма да се случи — че е била просто кратък епизод от живота ми, който е изчезнал завинаги. Сега, когато я виждах пред себе си, ме обхвана страх, че тя ще се разсърди, че съм продължила напред без нея, че по някакъв начин бях заела мястото й на лидер по време на съботните ни срещи. Но ако тя пожелаеше да си върне главното място отново, на драго сърце щях да й го отстъпя.
Изведнъж видях, че тя ме гледаше съсредоточено, сякаш прочиташе всяка моя мисъл по лицето ми. Прокашлях се и тъй като не познаваше Бланк, използвах момента да ги представя една на друга, само и само да спре да ме гледа по този начин.
— Значи ти си истински представител на „Лилавите“, а? — попита Бланк, подавайки ръка на Джун.
— Засега — отвърна тя и пое ръката й. — Трябва да се махна оттук.
— Ще бягаш? — подскочих аз. — Но как?
— Ще бягаме! — поправи ме тя. — И не ми пука как. Пеша, ако се налага.
— Но около училището има ограда. А дори да успеем да се измъкнем някак си, има цели часове, докато стигнем до цивилизацията.
— Именно затова трябва да изчакаме да дойде моментът.
— Какво са ти сторили? — прекъсна я изведнъж Кармен с ужасен поглед.
Джун я погледна остро.
— Защо не попиташ онова, което наистина искаш да знаеш, Кармен? Бях наясно, че няма да те накажат много строго, затова те бутнах от покрива. Добрите момичета никога не ги наказват прекалено строго. Или може би вече си се прехвърлила на тяхна страна, а?
Преди Кармен да успее да отговори, се появи Райли. Тя пъргаво се промуши през прозореца и се строполи точно до Джун. Изглеждаше още по-слаба и още по-луда от всякога. Приличаше на подплашена улична котка.
— Чакаме ли още някой? — подозрително попита Ребека, взирайки се в тъмнината навън.
Райли имаше дълга червена драскотина по цялата дължина на врата си. На лунната светлина и догарящите страници на тетрадката на Ребека изглеждаше наистина зловещо. Нещо се беше пречупило в нея. От предишната й арогантна враждебност нямаше и следа, сега изглеждаше по-скоро като изморена детска учителка след тежък ден.
— Ние… ние… не можем да тръгнем тази нощ — изръси тя изведнъж.
— Райли е малко пообъркана — прекъсна я Джун. — Тя смята, че трябва да съберем доказателства и да направим така, че училището да бъде затворено. Но тъй като те контролират телефоните и интернета, няма как да го направим и да кажем на някого. Затова трябва да бягаме. Тази нощ.
— Не, не тази нощ — обади се Райли с треперещ глас. Господи, какво бяха направили с това момиче! — Знаеш… знаеш какво ще направят с… другите.
— Ох, добре. Нека да не е днес, лунатичке — въздъхна Джун.
— Къде ви държат? — попита Кармен.
— Искате пълната история ли? — попита Джун.
Всички кимнахме.
— Не сме много — започна тя. — Двадесет. Живеем в стара изоставена сграда в края на кампуса. Но не на горните етажи. Държат ни долу. На тъмно. Знаете ли, че под всяка от сградите на кампуса минават тунели, които ги свързват една с друга? Понякога сме там долу, под вас, друг път зад стените около вас. Може би ни чувате. Но ние със сигурност ви виждаме.
Само идеята за това накара стомахът ми да се свие болезнено. Те са били около нас през цялото време, затворени в тъмнината, докато ние живеем живота си напълно… е, добре де, почти нормално, в сравнение с тях.
— И какво правите по цял ден? — попитах аз. — Защото знам, че нямате уроци, нали?
На практика имаме двама учители, които идват при нас, когато приключат с часовете си в основното училище. Мистър Дериан и мис Алсанц. През останалото време правим горе-долу това, което правихме заедно в пансиона преди, само че много по-хардкор. Понякога д-р Спайс присъства, както и онази кучка, мис Виена. Заключени сме непрекъснато, тъпчат ни насила с някакви червени ханчета, които с Райли крием под езика си и после хвърляме. Карат ни да тичаме, докато не започнем да повръщаме, независимо колко време ще отнеме това. Понякога е часове. Някой ден ни дават обилна вечеря от пет ястия и абсолютно нищичко за хапване следващите два дена. Гаврят се с нас. Един път ни накараха да изкопаем сами гробовете си и да се заровим вътре. Позволиха ни да излезем едва когато обещахме, че „вече сме готови да живеем“.