Тя вдигна подутите си китки.
— От скоро започнаха една „игра“. Държат някоя от нас с белезници през цялото време. Карат ни да гласуваме коя да бъде, което само ни настройва една срещу друга. Мисля, че е, за да не можем да се обединим и да се разбунтуваме. Обикновено с белезниците съм аз. Райли досега не ги е слагала.
Райли се усмихна срамежливо до нея.
— Но пък тя прекара първия си ден на крак, без никаква храна и с издълбан с игла надпис на врата си „Не мога да контролирам себе си“. Представяте ли си! Издълбаха го на врата й, за да „изтриела тази усмивка от лицето си“.
— Но… защо правят всичко това с вас? — тихо попита Кармен.
— Месецът в пансиона служи за ориентация, повече за тях, отколкото за нас. През това време те решават коя може да бъде излекувана и коя не — обади се Бланк. — Тези от Златната група по някакъв начин са показали, че имат желание и воля за промяна, или просто, че са се прегънали пред властта на учителите. Останалите отиват в Лилавата. Това означава, че училището се е отказало от усилията си да им помогне и просто се опитва да ги укроти.
— Да ги укроти? — опули се Джун. — Звучиш точно като тях. И коя, по дяволите, си ти изобщо? Въобще не става въпрос за укротяване. Става въпрос за тотален контрол. Става въпрос да ни побъркат и смажат дотолкова, че никога да не напуснем това място.
— Не мога да разбера защо родителите ви не са дошли да ви вземат? — изръси Кармен.
— А твоите родители защо не са дошли да те измъкнат, слънчице? Да не би да си мислиш, че си на почивка?
Кармен сведе поглед.
— Така си и мислех — кимна Джун.
Всички замлъкнахме, потънали в собствената си мрачна история.
— Как ще покажем на всички истината за училището? — попитах накрая.
— Трябва да се доберем до директорката — каза Райли уверено. — Тя не приема никого, но трябва да намерим начин да я убедим, че…
— Късмет с това — изпуфтя Джун.
— Или може би трябва да я… свалим.
— Да не искаш да кажеш да я убием? — ококори се Кармен.
— Не — твърдо каза Джун, макар че Райли замълча. — Трябва да измъкнем доказателства от кабинета й. Нещо на хартия или видеоматериал, нещо, което да можем да покажем на властите след това. Трябва някъде там да има запис от всички камери. Може би е някъде в основното училище. Ако се докопаме до записа и го занесем в съда, ще бъде достатъчно.
— Само не пипайте бойлерите — обадих се аз и им разказах какво бяхме открили с Кармен в таванската стаичка.
— Хм, ако е сигурно, че ако убием двадесет от нас, ще затворят училището, тогава… — започна Джун.
Аз се засмях, очаквайки и тя да го направи. Все пак се шегуваше, нали? Но тя остана сериозна.
— Каквото и да правим, трябва да бъде, преди да завали снегът — отсече накрая тя. — Което значи, че имаме седмица, максимум две.
— Какво точно трябва да направим? — попитах аз.
— Това е работа на вас, „Златните“ — обърна се към мен тя. — Ние буквално сме в затвора. Вие поне имате някакво подобие на свобода.
— Но защо просто не си тръгнем още сега? — попита Бланк.
Джун едва успя да прикрие раздразнението си от въпроса й. Доколкото можех да преценя, самото присъствие на Бланк я дразнеше.
— Защото, както Райли беше така любезна да ми напомни по своя откачен начин, ако усетят, че ни няма дори за секунда, ще си го изкарат на останалите. Достатъчно ясно ни го показаха досега. Дори да успеем да се измъкнем някак си, пак могат да ни смачкат. Имало едно момиче от „Лилавите“, което успяло да избяга преди няколко години. Те извикали полицията и я пратили в затвора толкова бързо, че дори не й бил даден шанс да се оправдае пред съда. Показаха ни видеото за доказателство. Показаха ни още какво са направили с останалите момичета, за да не може никой да си помисли да бяга отново. Белезниците ми направо приличат на копринени ръкавици в сравнение с онова.
Потръпнах.
— Как изобщо успяхте да се измъкнете тази вечер? — попитах аз.