Джун погледна към Бланк и каза:
— Не мисля, че й имам достатъчно доверие, за да кажа как. Да речем, че беше възможност, която не се появява често и затова трябва да изчезваме обратно, колкото се може по-бързо.
— Тоест всички вие разчитате на нас да рискуваме нашите глави, за да ви освободим — измърмори Бланк. — Това на мен ми звучи като доста голяма доза доверие.
— Защо ли имам лошо предчувствие? — попита Джун, игнорирайки думите на Бланк.
— Ще го направим — уверих я аз.
Но все още нямах никаква идея как.
Глава двадесет и осма
Джун и Райли изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Аз бях разтреперена, Кармен — ужасена, Бланк — ядосана, а Ребека изглеждаше така, сякаш съжаляваше, че изобщо е дошла тук тази вечер. Беше абсурдно да я караме да продължи историята си. Миналото вече нямаше значение, важно беше само настоящето и това какво щеше да се случи през следващите няколко седмици.
— Не мисля, че искам да остана тук повече — каза Ребека тихо.
Никой не се възпротиви. Снижихме се и тихо се запромъквахме през мократа студена трева обратно към училището, избягвайки откритите площи, осветени от няколкото оранжеви прожектора. Огледах се за някакви следи, които Райли и Джун може би бяха оставили на връщане към изоставената сграда, но такива нямаше. Като призраци — помислих си, — като мъртви.
Щом стигнахме до коридора на Ребека и Бланк, измъкнах тихо ключа на Харисън и им отключих вратата. След това двете с Кармен се заизкачвахме на пръсти към нашия етаж. Щом отворих вратата на коридора и се промъкнах вътре, една ръка ме дръпна силно през кръста, докато друга запуши устата ми.
— Тихо! — чух гласа на Харисън до ухото си, когато Кармен се приготви да се разпищи.
Той премести ръката си от устата ми и като я хвана здраво за ръката, ни издърпа обратно навън. Беше облечен с широка тениска, а косата му беше в пълен безпорядък. Миришеше слабо на парфюм и сън.
— Виена е будна — прошепна той.
— Какво!?! — ужасено го погледна Кармен.
— Някаква тръба се е спукала в банята до библиотеката. Извикаха баща ми, но той днес не е на работа, затова отказа да отиде и тя се опитва да се справи с аварията сама. Може да я чуете как проклина от време на време.
Банята до библиотеката беше точно срещу вратата на коридора.
— Ами ако влезем през другия край на коридора? — попита Кармен.
— Ключът не става за там — отбелязах аз. — Освен това, тя пак ще ни види да се промъкваме към стаята ни.
— Какво ще правим тогава?
— Ще останете в апартамента ни до сутринта — отговори вместо мен Харисън.
— Да, чудесен план. И къде ще ни скриеш от баща си?
— Няма нужда. Вече му казах истината.
Изтръгнах се от прегръдката му бясна.
— Кажи ми, че се шегуваш! Кажи ми, че не си ЧАК толкова тъп!
— Спокойно, можете да ми се доверите. На него също. Той е тук заради вас, момичета, не заради „Хидън Оук“.
— Дори и да е така — казах аз, — той все пак е учител. Никой учител не би ни позволил да се размотаваме по нощите безнаказано.
— Е, така или иначе, вече му казах. Така че, тръгвайте.
Той отвори една странична врата и се оказахме в друг коридор. В самия му край се намираше апартаментът на мистър Дериан. Влязохме вътре тихо. Беше тъмно, с изключение на слаба светлина, идваща от малка нощна лампа в кухнята. Бялото куче се изправи от дивана и ни изгледа подозрително.
— Категорично не — отсякох аз. — По-добре да прекараме нощта навън.
Не се притеснявах, че мистър Дериан можеше да ни издаде. Не се притеснявах дори от това, че можехме да го вкараме в беля. Искаше ми се да мога да се притесня за това, но не можех. Не исках да остана вътре само и единствено заради Харисън. Нямаше значение дали нямах доверие на него или на себе си — и в двата случая нещата опираха до едно. Нямах доверие на ситуацията. Беше нещо като тест, на който бях обречена да се проваля.
Анжела — боязливо се обади Кармен. — Щом като мистър Дериан вече знае, няма какво по-лошо да се случи.
— Не ме интересува, хайде, Кармен.
— Не искам да спя навън — каза тя, скръствайки ръце като непослушно дете.
Въздъхнах дълбоко и пристъпих в апартамента.
— Хубаво — отсякох аз.
Поне не аз взех решението. Каквото и да се случи, вината няма да е моя.
Харисън ни поведе към вътрешността на апартамента и аз го последвах, опитвайки се да не обръщам внимание на хлабавите му панталони, които се смъкваха все повече и повече с всяка стъпка. Огледах се наоколо, за да отклоня мислите си. Мястото беше в пълен хаос, но изглеждаше странно уютно и приятно. Купища книги с дебели корици бяха разхвърляни навсякъде, върху някои от тях бяха забравени купички с корнфлейкс с мляко. Лампата в хола беше превърната в закачалка, а телевизорът беше заринат с нахвърляни дрехи.