— Ще спите на дивана — уведоми ни Харисън.
— Диван? — повторих аз, оглеждайки се.
— Да — каза той, разчиствайки от дивидита, книги и дрехи това, което бях сметнала за малка масичка. — Ето го и него.
Разнесе се миризма на евтин хотелски матрак, когато той започна да ни оправя леглото. С Кармен стояхме до вратата, мърморейки си гневно една на друга като заложници. Тя почеса бялото куче между ушите. След като Харисън най-после успя да почисти и разпъне дивана, ни каза, че отива да вземе чаршафи. Точно в този момент вратата на стаята се отвори и мистър Дериан влезе вътре, облечен в старомодна мъжка пижама.
— Здравейте — бавно каза той. — Анжела, Кармен.
— Здравейте, мистър Дериан — учтиво поздрави Кармен.
Беше супер странно. Предния ден бяхме в час, гледайки чехълчета под огромен микроскоп, а сега се намирахме в стаята му посред нощ, сварвайки го сънен и по пижама. Аз примигнах объркано.
— Отивам за чаршафи — повтори Харисън и като потупа баща си по рамото излезе от хола.
— Благодаря ви, че ни приехте, мистър Дериан — продължи с любезностите Кармен.
— Да, благодаря ви — включих се и аз.
— Добре ли сте? — попита той, прокарвайки ръка през рошавата си сребриста коса.
Кимнахме едновременно. Нямахме представа какво смяташе да прави с нас.
— Знаете, че ако мис Виена ви беше хванала тази нощ, щяхте да бъдете наказани много строго. Може би дори щяха да ви преместят в Лилавата група.
— Да, относно това, мистър Дериан, искахме да… — започна Кармен, но изведнъж размисли и млъкна, може би заради силния ми лакът в кръста й. Харесвах много мистър Дериан, но това много лесно можеше да се превърне в капан. Имаше безброй начини да накараш едно момиче да говори и любезността беше един от тях.
— Искате ли кафе? — попита той, насочвайки се към кухнята. — Мисля, че имам малко някъде тук. Самият аз предпочитам чай, но знам, че вие, момичетата, обожавате кафе, а не ви го дават в трапезарията. Ей сегичка ще погледна.
И двете казахме „не, благодаря“, но мисля, че той така и не ни чу, докато ожесточено ровеше из шкафа над мивката.
— Знаете ли — каза той вече по-отпуснато, — живея тук от много години. Когато това място още се наричаше „Хийт“, момчетата непрекъснато се измъкваха през нощта. Имах идея да напиша история или дори цяла книга за училището, но тогава го затвориха и така и не успях. Предполагам, че ми липсват тези дни и някак си… се радвам да видя, че духът им все още живее в някои от вас.
Той потъна в мисли, държейки консерва с доматено пюре, загледан замечтано в етикета й. Предполагам, че мислеше за инцидента в старите момчешки спални, защото най-накрая каза:
— Внимавайте, чувате ли, момичета, просто внимавайте — и постави консервата обратно в шкафа.
— Мистър Дериан — бавно казах аз, — сигурна съм, че училището „Хийт“ е било прекрасно място. И двете с Кармен смятаме, че вие сте страхотен учител. Но… не сме сигурни, че „Хидън Оук“ е… най-доброто училище… за когото и да е.
— Не сте единствените, които смятат така — въздъхна той.
— Предполагам — продължих аз, поглеждайки към Кармен за подкрепа. Тя очевидно усети накъде отивам, защото ме изгледа ядосано, че я бях спряла преди малко, когато се опита да насочи разговора в същата посока.
— Предполагам, че ние… се чудим… дали можем да направим нещо, с което нещата да станат по-добри, или…
— Ще трябва да убедите Синтия в това — промърмори той.
— Синтия? — изненадано попитах аз. — Искате да кажете мис Виена?
— Не — отвърна той, звучейки раздразнено за момент.
— Имам предвид Синтия, директорката. Но успех. Няма нищо, което да се случва в „Хидън Оук“, с което тя да не е наясно. Нищо. Може би дори знае, че двете в момента се намирате в моя апартамент. Всичко се случва според нейния план и нейните нареждания. Мислите ли, че ще седне да обсъжда промени в училището с вас, двете? Да не говорим, че дори няма как да се срещнете с нея, освен ако не се забъркате в нещо наистина лошо. Отдавна съм се отказал да водя каквито и да било разговори с нея.
— Но може би все пак можете да направите нещо, за да ни помогнете?
— Татко е имал известна власт тук, когато това е било момчешко училище — обади се Харисън влизайки в стаята, носейки големи бели чаршафи. Когато ги стовари на дивана, продължи. — Само че никой, който е преподавал тук преди инцидента, не може да си намери работа някъде другаде, разбирате защо. Затова и не може да си позволи да мъти много водата на директорката — заключи той с извинителна нотка в гласа, сякаш беше издал някаква тайна.