— Кармен — прошепнах аз уморено, — защо не схващаш?
Мина известно време преди да ми отговори.
— Чудя се — каза тя накрая, — дали… ако се опитаме да помогнем на Джун и Райли няма да се вкараме сами в беля и ако ни преместят при тях, то… не знам дали има някакъв смисъл.
Със същия успех можеше да ми удари шамар.
— Кармен? Сериозно ли говориш?
Тя кимна, гледайки встрани, но след това премести погледа си към мен. Да, беше сигурна. До нея Ребека и Бланк също кимнаха.
— Окей — казах аз. — Няма да ви притеснявам повече.
Изтупах ръцете си, изправих се и поех към училището.
— Срещата в събота остава, нали? — провикна се след мен Ребека.
Не отговорих. Ръцете ми се стискаха и отпускаха в юмруци, докато се приближавах към сградата. Щом не можех да разчитам за помощ на никой от останалите, трябваше да се справя сама, по единствения възможен начин: трябваше да остана, колкото се може по-лоша.
Глава тридесета
Прекарах целия неделен следобед в най-тъмния ъгъл на библиотеката, прехвърляйки в главата си провинение след провинение, опитвайки се да избера това, което ще ми осигури среща с директорката. Никога досега не ми се беше налагало умишлено да измислям ситуации, които да ми донесат наказание и с изненада установих, че всъщност това е изключително трудна задача. Непослушанието ми идваше напълно естествено, откакто се помнех, особено, когато отвсякъде ми повтаряха да се държа добре. Сега, когато бях решила да потъна обратно в тъмната си страна, давах вид на кротко момиче, прекарващо цялото си свободно време в неделя, учейки в библиотеката, потънало в собствените си мисли и с нищо не нарушаващо реда.
Добре знаех как действат наказанията тук. Ако исках да ме изпратят при директорката (и евентуално да се ориентирам къде стоят записите от камерите в сградата), трябваше да направя нещо толкова безпрецедентно лошо, че да нямат предварително подготвено наказание за него. С други думи — да ги накарам да извадят тежката артилерия. Започнах да правя списък на нещата, които помнех, че се смятаха за върха на безобразието в предишните ми училища:
1. Удряне на учител.
2. Секс с учител.
3. Каквато и да било романтична връзка с учител.
4. Прием на наркотици.
5. Палеж.
6. Сбиване (задължително да има кръв или счупен зъб).
7. Преписване, ако включва участието на целия клас.
8. Опит за самоубийство.
9. Опит за убийство.
Замислих се за опцията да се натискам с Харисън на някое лесно за откриване място (той със сигурност нямаше да има нищо против), но бях твърде горда, че бях устояла на влечението си към него толкова много време. Не исках да проявя слабост точно сега. А и това не ми гарантираше прекалено строгото наказание, което търсех. Щяхме да имаме тест по английски утре и се замислих дали да не извадя учебника си направо върху чина и да не започна да преписвам от него. Определено би било много нагло.
Само че всичко това ми се струваше твърде… типично. Училище, специализирало се в работата с проблеми момичета, би трябвало да очаква всичко това. За да създам някакъв толкова неочакван и грандиозен проблем, може би трябваше да опитам да се самоубия, застрашавайки живота на още цяла група момичета, като едновременно с това правя секс с учител и се наливам с алкохол. Опитах се да си го представя. Окей, не, не ставаше.
Всичкото това планиране ме накара да изпитам крайно нежелание да правя каквото и да било. Може би така функционираха добрите деца всъщност! Прекарваха толкова време в мислене как да бъдат лоши, че накрая им омръзваше и ставаха примерни. Добре, Анжела, стегни се и мисли. Ще направиш нещо толкова крещящо, нахално и очевидно предварително обмислено, та да им покажеш, че не само се лигавиш, а си момиче, което наистина заслужава да му бъде обърнато внимание.
Търсейки вдъхновение, грабнах най-близката книга от рафта до мен. Представляваше колекция от стари кратки истории с черно-бели картинки и почти невидим шрифт. На една от страниците беше нарисувана жена, загледана тъжно в земята пред себе си. Под картинката пишеше с избледнели букви: Тя искаше да изкрещи, но нямаше смелост за това.
Да изкрещи.
Да крещя.
Това определено беше нещо, което бях готова да направя.
Избрах часа на мистър Дериан. Първоначалният ми избор беше трапезарията, защото бе по-оживена, но ме хвана страх, че от вниманието на толкова много хора, може да се разсмея. Имах такъв проблем понякога. Часът по биология имаше и друг плюс — щях да седя до Кармен, която все още не ми се беше извинила, че не ме подкрепи предния ден. Щеше да й дойде добре да се паникьоса и да започне да се притеснява за поведението ми.