В началото бях решила да го направя първите минути от часа, но ме достраша. Някои момичета имаха изключително естествени умения да крещят, но аз не го бях правила, откакто бях съвсем мъничка. Чудех се дали ще успея да възпроизведа желания ефект.
Изчаках лекцията да премине, нервно стиснала пръсти под чина. Предполагам Кармен си мислеше, че все още съм притеснена заради Джун и Райли — и макар че изобщо не каза и дума по темата, няколко пъти ми се усмихна окуражително, щом срещнеше погледа ми. Когато най-после звънецът издрънча и всички започнаха да прибират тетрадките си, усетих, че моментът е дошъл. Не помръднах от мястото си. Когато Кармен ме попита дали всичко е наред, се изправих и изпищях. Кармен подскочи от изненада до мен, ококорвайки се зад големите очила. Всички се обърнаха и ме зяпнаха. Единствено мистър Дериан не ме погледна, а невъзмутимо продължи да подрежда разхвърляните листа по бюрото си. Когато въздухът ми най-сетне свърши, поех веднага дълбоко дъх и запищях отново. Беше силно. Много силно. Първоначалното ми притеснение изчезна и на негово място се появи всеобхващаща еуфория. Писъкът ми се носеше пронизително из цялото училище, сигурна бях.
— Анжела, какво има? — извика Кармен.
Видях как другите момичета си шушукаха нещо, но не можех да чуя думите им от собствените ми писъци. До мен Кармен се оглеждаше в истерия наоколо, ръцете й трепереха от ужас, докато аз не спирах да пищя с всичка сила, сякаш казвах: Чуйте ме. Чуйте Ме Сега.
Момичетата от съседните стаи започнаха да надничат през вратата, за да разберат какво се случва. Видях Ребека и Бланк отвън, едната ме гледаше с изпълнени със страх очи, а на лицето на другата беше изписано едновременно притеснение и яд.
— Млъквай, кучко! — чух как някой зад мен извика, точно когато мис Виена влезе в стаята.
— Каква изненада — каза тя. — Мис Поуп, Карденас, какво е всичко това?
Погледнах я с празен поглед и продължих да пищя.
— Харолд — обърна се тя към мистър Дериан. — Не виждаш ли, че две от ученичките ти са неуравновесени?
Той вдигна поглед от бюрото си и ни погледна ледено.
— А, да. Така изглежда.
— Млъкни веднага — нареди ми мис Виена, с тон, събрал в себе си цялата възможна власт и злоба, които притежаваше.
Продължих.
Тогава тя хвана мен и Кармен със силните си като клещи ръце и ни задърпа към коридора — аз все още пищяща и Кармен, плачеща с крокодилски сълзи до мен. Момичетата в коридора се отдръпваха от пътя ни с изумление, все едно крясъците бяха нещо като аларма на линейка.
Мис Виена продължи да ни дърпа надолу по стръмно стълбище и през тъмния тунел, по който мистър Дериан ме беше довел за пръв път в основното училище. Тя отвори с трясък една ръждясала врата и хвърли Кармен вътре, след което я заключи. Извлачи ме още няколко стъпки напред в малкото мазе, където вече бях прекарала едно наказание. Прекъснах писъците си, колкото да кажа:
— Искам да отида при директорката.
— Ще се върна след осем часа — съобщи мис Виена все едно не ме беше чула и трясна вратата след себе си, като превъртя няколко пъти ключа.
Оставаше ми само да се надявам, че съм на прав път.
Глава тридесет и първа
Прозорчето на килията ми беше толкова мъничко и толкова високо, че не можех да видя почти нищо през него. Естествено, освен всичко, имаше и дебели решетки, които още повече спираха светлината и стаята тънеше в полумрак. Предполагам, че когато навън беше дъждовно, през него течеше вода право в стаята, защото подът беше мокър и покрит с нещо като зеленикав мъх. Нямаше начин да седна, затова трепереща от студ, се подпрях на вратата и зачаках.
Чувствах се ужасно, че забърках Кармен в плана си. Ако го бяхме решили предварително заедно, нямаше да е толкова зле, поне щеше да знае защо я наказват. Само че в момента тя си нямаше и бегла представа какво се опитвах да направя и защо. Единствено фактът, че се притесняваше за мен я беше вкарал в беля. Не беше честно. Искаше ми се да й изкрещя, че съжалявам, но стената помежду ни беше прекалено дебела.
Докато стоях потънала във виновни мисли, изведнъж видях как през мръсното прозорче светът навън се беше оцветил в бели кристали. Изтичах и притиснах носа си към него, колкото можех по-близо. Не, само не и това. Не още. Но беше факт. Снегът беше започнал.