Не след дълго стъпалата започнаха да ме болят и взех да се смъквам все по-надолу и по-надолу към пода. Най-накрая вече не можех да издържам и като преглътнах гнусливостта си, се отпуснах върху мокрия мъх, опитвайки се да не мисля какви микроорганизми пълзят из него в тъмнината. Влагата мигом пропи през дрехите ми и усетих как гневът ми започна да нараства. Шансовете ми да се измъкна от училището намаляваха. Ако с крясъците нямаше да мога да стигна до директорката, трябваше бързо да измисля друг начин да го направя. Трябва да бяха минали обещаните от мис Виена осем часа, но на мен ми се сториха много, много повече. Снежната покривка навън бавно се увеличаваше и до момента, в който най-после чух вратата да се отключва, вече беше дебела няколко сантиметра и сияеше на залязващото слънце. Изправих се и се замолих на ум да бъде мис Виена. Защото имах план.
За щастие, беше тя.
Когато я ударих, тя тъкмо се опитваше да измъкне ключа си от вратата. Тревор ме беше научил как да удрям с ръка право напред, като държа палеца си извън стиснатия юмрук, за да не го счупя. Премятайки набързо указанията му в главата си, се приготвих и с всичка сила забих юмрук в брадичката й. Не беше толкова силно предполагам, но тя беше твърде ниска и буквално залитна няколко стъпки назад. Главата й се удари в металните тръби зад нея със силен трясък.
За мое учудване, тя се окопити изключително бързо, сякаш по някакъв странен начин очакваше нападението ми. Не изглеждаше изненадана дори за секунда. Напротив. В следващия момент се оказах на колене с извити зад гърба ми ръце. Тя заби главата ми в мокрия мъхест под веднъж, после втори път, докато се укротя. Опитах да се изскубна от ръцете й, но ме държеше твърде здраво. Усетих как погледът ми се замая, докато тя удряше главата ми в пода. Не след дълго почувствах топла течност да се стича по челото ми и усетих вкуса на кръв в устата си.
— Само да стигна до съда, спукана ти е работата — изсъсках аз през ручейчетата кръв в устата си.
— Само опитай — сряза ме тя.
— Искам… — напрегнах всичките си сили, за да не припадна. — Искам да се срещна с директорката.
— За това ли беше цялата тази глупост? Малка идиотка такава! И без това идвах да те заведа при нея.
Тя ме вдигна от пода и ме изправи. Подпрях се на стената, за да запазя равновесие и да се осъзная. Краката ми трепереха, бях мокра до кости, замаяна от болка, но най-сетне бях постигнала, каквото исках. Забелязах, че кожата на брадичката на мис Виена беше червена там, където я бях ударила, дори като че ли беше подута — явно не бях ударила толкова слабо, колкото ми се стори.
— Малка идиотка такава — повтори тя, усмихвайки се. От усмивката й ме побиха тръпки. — Последвай ме.
Помъкнах се след нея в плетеницата от тунели, завивайки веднъж, после два пъти, после връщайки се наобратно, докато не се обърках напълно. Най-накрая стигнахме до голямо стълбище и се заизкачвахме нагоре.
— Синтия дори няма да разбере за този инцидент — каза тя, опипвайки брадичката си с ръка. — Но така или иначе, не ти ще поемеш вината за него.
Все още замаяна от ударите в пода, ми трябваха няколко секунди, за да осъзная смисъла на това, което бях чула.
— Само да посмеете да направите нещо на Кармен — извиках аз. Гласът ми почти се доближи до тембъра на писъците ми по-рано, но този път по напълно естествен начин. — Чувате ли ме?
— Малко е късно за подобни притеснения, егоистична кучка такава. Ще правя, каквото пожелая. А, ето, че стигнахме.
Пред нас имаше голяма дървена врата. Тя се приближи и почука силно на нея.
— Когато е готова, тя ще те извика. Може да отнеме няколко минути. Ще те чакам долу, на стълбите, така че няма накъде да избягаш. И щом веднъж приключим с теб, ще се погрижа да предам специалните ти поздрави на мис Поуп.
Трябваше да напрегна цялата си воля, за да не я ударя отново.
Глава тридесет и втора
Чаках пред вратата, навивайки блузата между пръстите си. Една част от мен искаше да последва мис Виена обратно надолу по стълбите, където беше затворена Кармен, и да я защити, от каквото и наказание да й беше замислила вещицата. Само че тя ме бе предупредила, че ще чака в края на стълбището, докато директорката не ме приеме, а освен да я нокаутирам и да й взема ключовете, друга идея не ми идваше на ум за спасителен план. А пък ако трябва да съм честна, сигурна съм, че ако се стигнеше до истинска битка, мис Виена щеше да излезе победител.
Потънала в мисли, едва чух тихия глас от вътрешността на стаята, канещ ме да вляза. За секунда гласът ми се стори познат. Натиснах бравата и с изненада установих, че не беше заключено. Озовах се в малка кръгла стаичка, обзаведена в старовремски стил, с удобни и уютни мебели. Зад голямо масивно бюро имаше огромен кожен стол, на който с гръб към мен седеше директорката. Стилни френски прозорци разкриваха уникално красива гледка към побелялата гора наоколо.