— Откъде знаете какво точно съм правила? — попитах аз.
— Важното е, че знам. И знам още много, Анжела. Знам, че ти и няколко други момичета се измъквате в събота вечер и отивате в гората. Знам как го правите и кои имена включва групата ви. Осъзнаваш ли колко много хора застрашавате с подобно поведение? Всеки учител, който, да речем, е хванат да ви помага, ще бъде незабавно уволнен.
— Никой друг няма вина — извиках аз, щом успях да намеря думи. Не можех да повярвам, че тя знаеше за сбирките ни. Единственото нещо, за което бях сигурна, че е тайна и че е извън контрола на учителите, се оказа измама.
— Важното е — повиши тон тя изненадващо, прекъсвайки монотонното си нареждане, — че не осъзнаваш колко изключително опасно е за вас, момичетата, да ходите в гората посред нощ. Кой знае какви опасности има навън — това е дива пустош. Знаеш ли, че преди години четири момчета са загинали в една дървена къщичка недалеч от училището? Малко преди „Хийт“ да бъде затворено? Същото би могло да се случи и с вас, особено сега, когато заваля снегът. Видимостта е по-малка от нула навън.
Видях как Зилинска регистрира изненадата на лицето ми. Направих няколко бързи калкулации на ум. Тя вероятно си мисли, че съм шокирана от новината за смъртта на момчетата. Истинското ми учудване обаче идваше от факта, че тя представи къщичката като нещо, за което се предполага, че не бях чувала. Съответно — макар да знаеше, че се измъкваме нощем, не знаеше къде точно отиваме. Идеята, че онези момчета са умрели там, където се събирахме, беше стряскаща, разбира се, студен и зловещ шок, но все пак ме заля вълна на облекчение, че не всичко е загубено. Щом като не знаеше къде точно се събираме, значи никой от групичката ни не се беше разприказвал. Но тогава… откъде знаеше за всичко останало?
Освен това силно се надявах да не е наясно, че с Кармен сме прекарали нощта в апартамента на мистър Дериан, което автоматично означаваше, че тя си говори наизуст, очаквайки да се издам с реакциите си, ако докоснеше някоя вярна тема.
— Ако наистина сте знаели, че се измъкваме навън, което, разбира се, не сме правили, защо не ни спряхте? — попитах аз.
Зилинска свали очилата си, разтривайки бавно слепоочията си с пръсти. Затвори очи, докато го правеше, и аз можех спокойно да се зазяпам в старомодния й пуловер, ужасният й кок от изкуствена коса и преждевременно сбръчканото й лице. Да затвори очите си в мое присъствие беше толкова… доверчиво. Някаква смесица от жал, страх и съчувствие накараха долната ми устна да затрепери за момент.
— Бих спряла всеки друг, Анжела — каза накрая тя, — но не и теб.
Усмихнах се. Мразех се, задето усмивката ми се появяваше всеки път, когато по една или друга причина се почувствах специална. Когато тя най-после отвори очи, отново бях възвърнала намръщената си физиономия. Ужасена бях, че ще продължи мисълта си, защото не знаех дали искам да я чуя, но в същото време ме плашеше идеята й да не каже нищо повече.
— Защо? — попитах аз, не можейки да чакам повече.
— Анжела, без съмнение си забелязала, че има определени критерии, според които решаваме кои от вас трябва да бъдат в Златната група и кои да останат в Лилавата. Сещаш ли се какви са тези критерии точно?
Това беше лесен въпрос, нали?
— Изглежда, че по-лошите момичета отиват в Лилавата, а по-покорните — в Златната — отвърнах аз.
— Близо си. Но не напълно. Например Наталия Грант Родригес, момичето, което наричате Бланк, има криминално минало, по-сериозно от това на 30% от престъпниците в женските затвори в страната. Докато Райли Проктър, която е в Лилавата група, изобщо няма криминални прояви. Ти например имаш подозрение за убийство в досието си, което е много по-сериозно от провиненията на повечето момичета в Лилавата група.
— Не съм убила дядо си — погледнах я аз.
— Да оставим този въпрос настрана — спря ме тя ледено. — Просто го дадох за пример към конкретната ситуация. Затова нека да поправя хипотезата ти. Не ви разделяме на принципа на лоши и добри. Разделяме ви според това коя от вас има шанс да бъде поправена и коя не.
— Поправена?
— Рехабилитирана.
— Да, знам какво означава. Не съм тъпа. Но защо изобщо държите „лилавите“ момичета тук тогава? Нали мисията на училището е да ни „поправи“. И двете с д-р Спайсър изговорихте много приказки за това още в началото. А сега какво, вдигате ръце и решавате, че за някои не си струва усилията ли?
Д-р Зилинска въздъхна отново.