— Забравяш онзи аспект на „Хидън Оук“, който го отличава от всички останали поправителни институти и училища. Да, права си — повечето, ако не успеят да се справят със състоянието на учениците, просто ги изключват или отказват да приемат кандидатурите им. Но трябва да разбереш, че „Хидън Оук“ е последната спирка за вас, преди да ударите дъното. Алтернативите са още по-жестоки: сиропиталища, затвор или живот на улицата.
— Докторе, извинявайте, обаче дълбоко се съмнявам някога да сте казвали на нечии родители, че детето им няма шанс да бъде поправено. Прибирате годишните такси, лъжете хората и държите нежеланите заключени.
— Въпреки скорошните ти изключително детски прояви смятам, че си момиче, което демонстрира забележителна зрялост. Не ме карай да се съмнявам в адекватността на тези ми наблюдения.
— Изобщо не смятам, че се държа детински, докторе. Така де, директоре.
— Работила съм в стандартни терапевтични училища през целия си живот, преди да създам „Хидън Оук“ и навсякъде картинката беше една и съща. Половината от момичетата се справят, докато другата половина потъва все по-навътре в неврозата и проблемите си, независимо колко терапии или медикаменти се използват върху тях.
Тя дръпна назад стола си и ме погледна сериозно, преди да продължи:
— Индийската философия казва следното „Човек е Бог, човек е дявол“. И двете са верни — ние сме дуалистични същества, в които се води непрестанна борба между морал и съвест, от една страна, и безотговорност и егоизъм, от друга. Тази идея е известна от хиляди години. Освен това е доказано, че сме предразположени по естествен начин да бъдем или добри или лоши, съответно да успеем да се държим добре е по-лесно за едни, отколкото за други. Някои се учат чрез проповядване на добродетели, други чрез наказания. Повечето от вас спадат към втората група, но въпреки това, ние търсим начин да ви повлияем чрез добро.
Едвам се сдържах да не избухна в смях. Дали наистина вярваше, че набутването във фризер е „добро проповядване“? Или че няколко часа в изучаване на обноски ще са достатъчни, за да ни преобърнат светогледа и да станем послушни малки ангелчета?
— И какво по-точно сте направили, за да ни помогнете? — предизвиках я аз. — Не е като да сте ни научили на много добродетели със сигурност.
— Насаждането на определени морални ценности не е като да научиш урока си по история или физика. Трябва да се върви бавно по този път. Самият факт, че се намирате в такава строга среда, ограничени от заобикалящия ви свят за четири години и респективно ограничени да вършите глупости през това време, е достатъчен, за да вкара някои от вас в правия път. Няма нужда да ви преподаваме морал в отделни часове.
— Слава Богу.
— Някои момичета, Анжела, просто нямат достатъчно сили да се справят в борбата с вродените им склонности към лошото. Те нямат пълна вина за това: може би твърде много лоши неща са им се случили в твърде ранна възраст или просто са прекалено слаби да се изправят срещу биохимичната реалност на умовете си. В някакъв момент трябва да спрем да ги обвиняваме за това и да приемем, че просто няма да могат да се оправят. Да живееш живот, в който постоянно си хулен и осъждан, може единствено да изостри и без това достатъчно неприятната ситуация. Йога учението твърди също, че психозата и последващата я умопобърканост са най-често следствие именно на прекалено дългата и прекалено яростна борба на един индивид с неговите едновременно добри и зли импулси. Момичетата от Лилавата група са онези, за които се страхуваме, че по-скоро ще подтикнем към хронична психоза, ако продължим да се опитваме да им помогнем.
— Тоест, оставяте ги да си бъдат лоши? Чувате ли се изобщо какво говорите?
— Оставяме ги на собствените им характери.
— Аха — изсумтях аз. — Това направо звучи хубаво.
— Не, не казвам, че е хубаво. Но това са измъчвани момичета, агонизиращи под изтезанията на собствените си умове.
— С малка помощ от „Хидън Оук“.
— Моля?
— Видях как изглеждат Джун и Райли. Видях белезите, раните и болката.
— Не можеш да твърдиш, че това, което си видяла, им е причинено от училището. Лилавата група се развива… по-различно, както ще разбереш скоро.
— Какво?
— Нали това искаше през цялото време? — остро попита Зилинска. — Да бъдеш с „Лилавите“ момичета, непоправимите. Анжела, поведението ти е прекалено очевидно: да крещиш без причина, да удариш мис Виена. Това не са неща, които ти идват отвътре, признай го. Аз го знам прекрасно. Това, което правиш, е очевиден личен саботаж.
— Звучите сякаш вече сте го решили, независимо дали това е така, или не — отбелязах аз.