— Предполагам си научила добрите новини? — мазно каза тя, едва сдържайки усмивката си.
— Да, отивам в Лилавата група — безизразно казах аз, най-вече защото предположих, че всяка нотка на вълнение или любопитство щеше да бъде наказана.
— Точно така — ухили се тя, грабвайки една торба с раирани униформи и ми я подаде. — Третият ти дом за следващите много месеци. Направо рекордно постижение за „Хидън Оук“.
— Супер.
Бяхме стигнали до края на следващото стълбище и отново потънахме в мрежата от тъмни тунели под земята. Избрах си една от тръбите по тавана и я следях с поглед, докато се движехме все напред и надолу. Стараех се да запомня многобройните й завои и петна от ръжда, подобно на Хензел, опитващ се да се ориентира в гората.
— Предполагам, че все още ще ви виждам често, нали мис Виена?
Тя се засмя. Имаше способността да усеща хапливите забележки на учениците дори тогава, когато бяха шеговити и не напълно обидни. Признавах й го.
— Страхувам се, че няма да виждаш много от учителите отсега нататък, Карденас. Имаш само три часа учене всеки следобед, през които трябва да ни се подчиняваш. През останалото време, можеш да живееш, както намериш за добре. Или може би е по-добре да кажа, както съучениците ти намерят за добре.
— Това не ми звучи като страхотно образование — подметнах аз, опитвайки се да скрия зародилия се страх в гласа ми.
— Ти вече имаше шанса си да получиш „страхотно образование“, докато беше в Златната група. Сега… е, сега ще получиш това, което действително заслужаваш.
— Защо изобщо работите тук, след като ни мразите толкова много?
Тъкмо завивахме за стотен път, когато тя спря и се облегна леко на стената, сякаш се намирахме на сладки приказки в някакъв бар.
— На много малко хора им пука какво се случва с момичета като вас, Анжела. Нито на полицията им дреме, нито на министерството на културата и образованието, нито на повечето учители, нито дори на родителите ти.
Тези, на които им пука, сме ние, хората, основали тази институция. Единствената институция с желанието и възможността да ви помогне. И се отнасяме с вас дотолкова добре, колкото ни позволите и заслужавате. Което в твоя случай, не бих могла да нарека добре изобщо — тя продължи напред отново.
— Господи, колко мразя това място — казах аз.
— Не, ти мразиш себе си. И най-после ще бъдеш в среда, в която ще получиш именно това, от което се нуждаеш. Пристигнахме.
Бяхме спрели пред трудно различима врата в стената. Когато се огледах наоколо, видях поне дузина подобни, ако не идентични врати по коридора. Тя извади ключа си и го превъртя веднъж, после втори и трети път, докато ключалката най-накрая прещрака.
— След теб — каза тя, — плъзгайки ръждясалата врата навътре, задържайки я отворена.
Пристъпих вътре и минах покрай няколко огромни, отдавна неизползваеми бойлера, хвърлени на земята. Няколко стъпки по-напред пред мен се появи втора врата. Спрях, за да изчакам мис Виена.
— Това е входът към Лилавата група — оповести тя. — Страхувам се, че няма да те придружа вътре. Както вече казах, имаме сключена сделка с момичетата — пълна свобода, доколкото това е възможно тук долу, и среща с нас само между два и пет следобед.
— Има ли нещо друго, което трябва да знам? — попитах аз.
— Никакви правила и никакви оплаквания пред нас относно нещата, които се случват тук. Едва когато намерим ясни доказателства от престъпен характер, се намесваме и наказваме извършителя. За неща, които не могат да бъдат доказани, имате пълната свобода да се разправяте една с друга така, както намерите за добре. Хранителните продукти в суров вид ви се доставят пак между два и пет. Най-важното — нямате право да напускате тунелите.
Можете да се движите, където си искате из тях, но никога на повърхността. По никакъв повод. Не че бихте могли да се измъкнете — както виждаш, вратите са заключени непрекъснато. Препоръчвам ти обаче да стоиш заедно с останалите или поне в близост до тях. Всеки път, когато се окажеш далеч от погледите им, рискуваш здравето и живота на някой от останалите. Няма да ме видиш до утре следобед. Довиждане.