Изчаках, докато не я чух да се отдалечава и да заключва входа към подземията след себе си. Поех си дълбоко въздух и отворих вратата пред мен. Щом пристъпих напред, веднага разбрах, че местообитанието, както се беше изразила мис Виена, представляваше отдавна изоставен гимнастически салон. От тавана висяха стари тренировъчни въжета, а по стените бяха монтирани станки. Останалата част от залата — стените, таванът и подът бяха боядисани в еднакъв мръснобял цвят, като на места боята беше олющена и почти изпопадала. Тъй като прозорците бяха зазидани, осветлението идваше от няколко изкуствени флуоресцентни лампи на тавана. Във всеки ъгъл бяха разпънати по няколко хамака, от ръбовете на някои от които висяха ръце или крака. Подът беше покрит със смачкани чаршафи, остатъци от храна, мръсни дрехи, кутии, хартийки и други боклуци. В средата имаше някакво подобие на планина от кашони, измежду които стара гума на колело, изтърбушени възглавници и картонени кутии. В най-далечния край на салона се виждаха очертанията на врата, очевидно водеща към плетеницата тунели под училището. От дясната ми страна имаше огромен куп с някакво подобие на храна — торби с корнфлейкс, изгнили стари марули и празни пакети от чипс и бисквити. Зад стар и очевидно неизползваем хладилник стояха няколко галона с вода, подпрени един на друг.
Звукът на отварящата се врата очевидно беше прекъснал всички дейности в стаята. Високо момиче с бръсната глава ме погледна с любопитство, докато поглъщаше някакво зле изглеждащо сирене от плесенясала пластмасова кутия. Групичката момичета в центъра прекъснаха играта си на карти и също ме зяпнаха. Мускулеста тийнейджърка, катереща се по едно от въжетата, и малката наблюдаваща я публика, се обърнаха едновременно към мен. От дясната ми страна най-близко стоеше идиотски изглеждащо момиче с лице, обсипано с лунички, дълъг черен бретон, от който съм сигурна, че не виждаше нищо наоколо и огромен задник. Тя се изправи, приближи се до мен и ме зяпна. Зениците на зелените й очи бяха разширени.
— Изпращат някой нов? — прошепна тя. — Толкова късно през годината? Как се казваш?
— Анжела — отвърнах. — Джун тук ли е?
— Дали Джун е тук? Хаха. Тц, ти идваш с мен, аз съм Калиста. Идвай, ще те настаня.
Тя ме грабна за ръката и ме завлачи към един от ъглите с хамаци.
— Я — чух как момичето на въжето се изсмя, — Калиста си намери нов прислужник.
— Не я слушай, не си ми прислужник — тихо се обърна към мен Калиста. — Освен това, трябва да останеш при някой, който може да те защити.
Тя спря по средата на наблъсканите хамаци и ми посочи един празен.
— Това ще е твоето място. А това тук са Тереза, Шайла и Изабела.
Няколко мазни сънени физиономии се показаха от хамаците, зяпайки ме с интерес. С изненада познах Тереза от първия ми месец в пансиона. Изглеждаше ужасно — набита, болнава и като че ли не осъзнаваше напълно къде е и какво се случва с нея. Усетих как по гърба ми полазиха тръпки. Какво се случваше тук?
— Имам тук едни резервни чаршафи — продължи Калиста, докато ровеше в купа боклуци до хамака си. — Сега ще те оправим, споко.
Изобщо не бях сигурна, че искам да бъда „оправяна“. Тереза продължи да мърмори нещо неразбираемо под носа си.
— Млъкни, по дяволите — изръмжа й Калиста и я удари силно през лицето. След това се обърна към мен и каза. — Днес удвоиха дозата й успокоителни и за известно време ще е неадекватна, да знаеш. Мамка му, имах тук някъде чаршафи, сигурна съм.
— Какво, за Бога, си мислиш, че правиш? — чух ясния глас на Джун зад себе си.
Обърнах се и я видях да стои в центъра на салона, хвърляйки гневни погледи към Калиста.
— За нищо на света Анжела няма да остане с вас, боклуци.
— Да не си посмяла да се приближиш — изкрещя й в отговор Калиста.
Джун посочи ухилено към краката си.
— Да ме виждаш да съм престъпила границата, хахо? Не, нали? Анжела, ела тук. Веднага.
Макар че не обичах да ми нареждат по този начин, дори това да беше Джун, се запътих към нея през салона. Тя ме прегърна през рамо и ме поведе към отсрещната стена, игнорирайки бесните крясъци на Калиста.
— Извинявай за тона — бързо каза тя, — но за да се появя в тая дупка при тези отрепки, е наложително да се покажа властна. Водим малка война, така да се каже.
Минахме през цялата дължина на салона към отсрещния ъгъл с провесени хамаци.
— В торбата, която Виена ти е дала, трябва да имаш хамак. Калиста е тук от прекалено отдавна, явно е забравила, че те изпращат тук долу, поне с това.