И действително, в торбата имах хамак. Докато се опитвахме да го разпънем правилно, Джун ме погледна сериозно.
— И така, какво направи, за да те изпратят тук? Ограбила си годишните такси? Отровила си Виена?
— Близо — усмихнах се аз, — ударих я. Но се оказа, че и за това по-голямата част от администрацията е смятала, че съм за тук от самото начало. Може би нямаше нужда да я удрям, за да ме преместят. Но пък много исках да го направя.
— А така, момиче — ухили се Джун. — Най-добре е да направиш нещо такова, преди да са те изпратили тук. Ако сега си позволя да ударя Виена например, ще ме убият. Буквално. Не е като да не се е случвало вече.
— Какво искаш да кажеш? — ококорих се аз.
— Те са чудовища — долетя слаб глас наблизо. Обърнах се и видях Райли, облегната на стената, замислено гледаща в нас.
— Кого са убили? — прошепнах аз.
Честно казано, не ми се вярваше да е съвсем така. Зилинска беше заблудена и съзнателно зла на моменти, но не смятах, че е способна на убийство.
— Сериозно ли искаш да го чуеш сега? Добре — въздъхна тя, когато кимнах. — Онова момиче, за което питаше непрекъснато. Пилар, нали?
Поех си дъх рязко.
— Пилар Феликс? Братовчедка ми?
— Да, същата. Винаги ли е била толкова болнава? Имам чувството, че имаше алергии от всичко, дори от въздуха. Както и да е, миналата седмица й дадоха хляб, замесен от някакви ядки, към които тя имала алергия. Съвсем скоро след това изпадна в шок, точно тук, на този под. Никой не дойде да помогне, независимо колко много викахме за помощ. Така че тя буквално спря да диша пред очите ни. Устните й бяха посинели до момента, в който най-накрая се появиха и изнесоха тялото й.
Не можех да кажа нищо. Чувствах се така, все едно ме бяха ударили с нещо тежко по главата.
— Няма ли нещо… като паникбутон или… нещо? — заекнах аз.
Райли поклати глава.
— Това тук е чистилище. И всички ние ще бъдем изпратени в ада рано или късно.
Джун я сръга силно в ребрата.
— Райли е нашата малка мажоретка, нали така, Райлс?
Пилар беше мъртва. Помнех последния път, когато я бях видяла. Беше на една от хилядите роднински сватби и бяхме откраднали по парче от сватбената торта предварително. Смеехме се и наблюдавахме скришом изненадата на лицето на булката, когато видя празните места в тортата си. А сега Пилар беше мъртва. И всичко се беше случило само преди няколко дни. Беше мъртва заради това ужасно, опасно и кошмарно място.
— Ух, добре ли си? — загрижено ме погледна Джун.
— Не мога да повярвам — прошепнах аз.
Усетих как ме залива гняв и отвращение към „Хидън Оук“. Свалих хамака, увих ръцете си в него и заблъсках по стената в истерия. Едва когато по белия плат започнаха да избиват петна от кръв, Джун ме спря.
— Уау. Ти наистина си от „Лилавите“ — каза тя, след което седна до мен и ме прегърна успокоително. — Не се притеснявай, имаме план.
— Ти я замени — прошепна Райли с треперещ глас. — Те държат само двайсет от нас тук долу. Пилар умря. И пратиха теб да я замениш.
— Това е зловещо — намръщих се срещу нея.
— Ей, Райли е малко разстроена напоследък, но е на наша страна — обади се Джун. — Без кавги, моля ви се. И без това положението е достатъчно тежко с Калиста и орките й наоколо.
— Но това е истината — настоя Райли. — Ти трябва да знаеш истината.
— Бихте ли ме оставили сама за малко? — попитах изморено, докато развивах ръцете си от хамака и притиснах кървящите си юмруци в скута си.
Джун се огледа наоколо, усмихвайки се виновно.
— Сори, че трябва да ти го кажа, но самотата е лукс, който няма да откриеш тук.
Глава тридесет и четвърта
След дълги и продължителни ругатни срещу мъжествено на вид момиче от групата на Калиста, Райли най-после успя да се пребори и да вземе няколко парчета яйчени рулца и къс шунка, след което Джун ни поведе през тунелите.
— Обикновено се храним тук — каза тя, — нали Райлс? Ходим и дъвчем. Това ни е ежедневието в общи линии. Надявах се, че Виена е забравила вратата отключена, след като те е довела. Продължавам да не губя вяра, че ще сгафи някъде и тогава ще можем да им създадем истински проблеми.
Слушах я с половин ухо, мислейки си колко се радвам да се махна от гимнастическия салон и от погледите на намръщените и злобно гледащи последователки на Калиста. Минавахме през празни стаи и тъмни коридори под земята, а маратонките ни шляпаха в локвите с мръсна студена вода. Джун и Райли се движеха напред в пълно спокойствие и увереност, сякаш по време на престоя си тук бяха еволюирали в някакъв нов вид извънземни същества, гъвкаво провиращи се между дебелите тръби и тесните завои.