Чувствах се… не точно като в кошмар, но като в някаква ужасна сива зона. Все едно бях попаднала в началото на някой от онези стари филми на ужасите, където все още не е достатъчно страшно, но пък е изключително натоварващо и неприятно. Предполагам, че можеше да бъде къде-къде по-зле все пак. Сякаш имахме някакво писано правило — независимо колко изнервящи бяха всичките случки с Калиста, никога не се стигаше до нещо действително фатално. Също така, без значение колко синини и натъртвания й причинявахме ние, никога не отивахме по-далеч от малко кръв и най-много някой счупен зъб. Както и предполагах, предупрежденията на Зилинска да не се доверявам на никого в Лилавата група се оказаха в някаква степен преувеличени. Оказа се, че много от момичетата са се опитали всячески да помогнат на Пилар и да я спасят, докато не дойде помощ отнякъде. Бяха изливали студена вода върху посинялото й лице, други бяха удряли върху гърдите й с юмруци в безуспешни опити да съживят спиращото й сърце. Което всъщност беше далеч повече от онова, което бяха направили от училището, нали така? Бяха ни заключили тук, без надежда за спасение и дори без каквато и да била медицинска помощ. Кои излизаха лошите в случая? И защо смятаха нас за толкова безнадеждно непоправими?
Чувствах се постоянно ядосана, постоянно гневна на училището, ситуацията, родителите ми. В интерес на истината, не е като да не съм очаквала в някакъв момент да ме зарежат напълно. Още в началото на живота си повечето деца израстват с някакво неоспоримо доверие във възрастните — знаят, че дори родителите им да са строги с тях и да ги наказват, го правят за тяхно добро. И дори ако някой насилва или тормози детето си, то винаги се надява, че ще се появи някой друг възрастен, който ще му помогне. Но това, което обединяваше нашата специална Лилава група тук, в „Хидън Оук“, беше именно детството, в което всяка вяра и надежда в родителите ни е била изтръгната, изкоренена. Разчитахме главно на себе си, много рядко една на друга и далеч не живеехме с илюзията, че ако нещата загрубеят, ще се появи някой, който да разпъне спасителната мрежа под нас или да ни издърпа за ръка от потъващите пясъци. Това пренебрежение към нас ме ядосваше, да, но в никакъв случай не ме изненадваше. Знаех, че никога не съм получавала нещо по-добро през живота си и може би не заслужавах да получа.
Както и предположих в началото, учебните часове тук нямаха нищо общо с тези в основната училищна сграда на „златните“ момичета. При нас долу идваха само мистър Дериан и мисис Алсанц, понякога заедно, понякога само един от тях, често пъти се случваше и никой да не се появи. В някои от дните имахме общи часове, в други — индивидуални. Рядко имахме тестове или контролни, защото нямаше дори една от нас, която да полага някакво усилие да запомни нещо от материала. Самите учители изглеждаха така, все едно осъзнават, че си губят времето с нас. Често пъти идваха без предварително да са си подготвили уроците и просто го даваха наслуки, каквото им дойдеше на момента. Както ние, така и те, знаехме, че е напълно безсмислено и безнадеждно да се опитваме да научим нещо в средата, в която живеем. Но въпреки това, ние очаквахме появяването им като някакво развлечение, измъкващо ни от рутината на скучното ежедневие.
Джун винаги имаше индивидуални срещи с мистър Дериан. Завиждах й. Исках и аз да имам малко време с него, дори ако се налагаше да говорим за биология или каквото и да било друго от научната сфера, само и само да се уверя, че нормалният свят извън гимнастическия салон все още съществува. Освен това, исках да го попитам как е Кармен, дали е добре, дали Харисън се чуди къде съм изчезнала и защо. Исках отново да видя съчувствие в очите му и да го използвам, за да получа информацията, от която се нуждаех. Но можех единствено да го гледам умолително, докато той обясняваше за положителните аспекти на еволюцията на маймуните или нещо подобно. Най-накрая, един ден, когато по изключение правихме малък тест, успях да напиша на гърба на листа си, преди да го предам: Моля ви, поискайте да ме видите насаме.